Алпинистът Боян Петров: Всяка нощ сънувам К2!


Алпинистът Боян Петров: Всяка нощ сънувам К2!
Преди години Боян Петров се прочу като алпиниста с диабет, който за около 8 месеца покори първенците на Южна и Северна Америка – Аконкагуа (6962 м) и Маккинли (6195 м), също и най-високия връх в Кавказ – Елбрус (5642 м). Направи го сам – от София до София, – без джиесем и радиовръзка, без помагач. Обяснението за това препускане из покривите на света беше, че в последния момент го извадиха от състава на готвената тогава експедиция до Еверест – лекарката не се реши да допусне катерач, който поддържа живота си с инсулин. И Боян реши да покаже, че някой не е бил прав. Твърди, че планира всяка експедиция с педантично внимание. А общо досега е изкачил 14 върха над 5000 м, бил е и на 4 над 8000, но е стъпил на най-високата точка само на Гашербрум 1 (8068 м).

С Дойчин Боянов в лагер по пътя за К2 през 2005 г.

– Знам, че не си забравил огорчението от това, че някога те отстраниха от експедицията до Еверест. А след като показа какво можеш, някой извини ли ти се, призна ли, че е станала грешка?

– Най-близките ми приятели от алпинистите бяха убедени, че щях да съм равностоен, но мнението на лекарката беше решаващо. Тя всъщност се презастрахова. След това се срещахме, но не се поздравявахме. Не искам да я виждам! Ръководителят на експедицията Методи Савов ми каза, че е виждал, че мога да се справя, но никой не ми се е извинил. Тогава на Еверест загина Христо Христов, който беше изключително добре подготвен. Мисля, че се видя, че хронични болести – когато са под контрол – не увеличават риска.

– Сега планираш ли нещо?

– Цялата ми тренировъчна програма в момента е в проекта „Два осемхилядника в един сезон“. Тръгвам с намерение да изкача връх Броуд пик (8047 м) и К2 (8611 м) – и двата са в Пакистан, на границата с Китай, имат близки базови лагери. Впрочем бил съм и на двата: през 2001 г. направихме неуспешен опит за Броуд пик – стигнахме до 7400 м, а през 2005 г. на път за К2 спряхме на 8200 м. Ти правиш опити, но времето разполага с успеха ти… Хубаво е, че познавам маршрутите, но

най-опасното сега е, че отивам сам

Поканих шестима от партньорите си в последните изкачвания, но по различни причини всички отпаднаха от проектосъстава.

– Обмислил ли си как ще действаш?

– Ще участвам в експедиция от 6-има души, като нямам представа кои ще са петимата. Става дума за т.нар. споделен пермит, т.е. за групово разрешително за изкачване на К2. То струва 12 000 долара, от които моят дял е 2000. За да си покрия и разходите за прехраната в базовия лагер, за транспорта, за носачите ми трябват общо $6000. Намерих си спонсори, които вече ми купиха самолетния билет, облеклото. Имам и джипиес часовник, който ще ме ориентира за местоположението на лагерите. Проблемът е, че експедицията е застрашена от ранен неуспех – има нов министър на спорта и едва ли в дневния ред на Петър Стойчев ще бъде да разглежда папките на бюрото, оставени от Свилен Нейков, а сред тях от три месеца е и моята молба за тези пари.

– Да се надяваме, че ще получиш средствата! А оттук нататък?

– Експедицията ще е от 9 юни до 15 август. С петимата ще сме заедно в базовия лагер, но оттам всеки е свободен. Засега нямам партньор и планирам да се изкачвам сам. Палатката ми е изключително лека – 1,3 кг. Смятам на Броуд пик да направя аклиматизацията, а за К2 да направя един или два опита в периодите, в които се окаже, че имам хубаво време 5-6 дни, колкото трае изкачването.

– Какво се разбира под хубаво време?

– Да има някакво слънце и най-вече ветровете да са по-слаби – на 8000 м вятър със скорост над 100 км ще те отвее в пропастите, които са отвсякъде. Температурите обикновено са около минус 25 градуса – имам екипировка и студът не ме плаши. При изкачването на два върха в една експедиция експериментирах през 2009 г., когато заедно с Николай Петков, Дойчин Боянов и Николай Вълков покорихме Гашербрум 1 и аз, слизайки надолу, реших да изкача и Гашербрум 2, но стигнах на 20 м под върха.

– Алпинизмът не е олимпийска дисциплина – няма медали, не носи пари, славата е мимолетна. Изглежда само като хоби за търсачи на силни усещания?

– Да,

алпинизмът е спорт на арена без зрители

Прилепите са голямата слабост на биоспелеолога.

сам си или сте двама, наоколо е гигантската планина. Когато си на 8000 метра, никой не може да те оцени, да те накара да ходиш, ако не ти идва отвътре да направиш последните крачки, а те са изключително тежки. Над 7000 м си все едно на разходка из Космоса.

– И побеждаваш, без да печелиш?

– Алпинизмът е гигантска загуба на пари, въпреки че успяваш да си намериш спонсори за големите разходи, но организацията, тренировките са за твоя сметка. Е да, но преживяното е страхотно – след всяка експедиция съм по-беден, но душевно с много заряд и щастие, че съм отметнал нещо важно в живота.

– Ти се катериш професионално от 23 години и вече си на 40. Днес сякаш е на почит лесното печелене на пари. Има ли млади попълнения в редиците на алпинистите?

– Алпинизмът представлява излизане от зоната на комфорта. В момента има подем на катерачите у нас, но по наковани маршрути. Катерят през деня, а вечер са в лагер или на хотел с приятели, с хубава храна. А при височинния алпинизъм е съвсем друго – за два месеца се откъсваш изцяло от света, лишаваш се от всички удобства. Но поставянето на целите е нещо лично – човек започва да сънува върховете. Аз не съм спирал да сънувам К2 от 2005 г. Последните 6 месеца го сънувам всяка вечер. Събуждам се през нощта с мисъл за някой детайл – примерно колко трябва да ми е тежка раницата, като се движа от лагер 2 към лагер 3…

– Коя е най-тежката критична ситуация, в която си попадал?

– В планината критичните ситуации са непрекъснато, дори при тренировките. Едно подхлъзване може да е фатално. Вниманието е винаги на шест, гледам не с две, а с четири очи, всичките ми сетива са насочени към оцеляването. А най-големия кошмар продължавам да го сънувам: през 2009 г., като се връщах от Гашербрум, щях да привърша земния си път, падайки в цепка на ледник – това е най-голямата опасност за алпиниста. Направих няколко крачки встрани от пътя си, да намеря удобно място да снимам изгрева на слънцето в 4,30 сутринта, и внезапно пропаднах надолу. Все пак имах късмета да се заклещя в една 70-сантиметрова буца лед на 10 метра дълбочина. Ако не беше тя, щеше да е фатално. Надолу имаше поне още 15 метра. И съвсем случайно наоколо имаше испанци, които ме чуха и ми спуснаха въже. Оцелях по чудо! Имах сериозни травми, но всичко се оправи, слава Богу.

– Известно е, че си се спускал в много пещери. Къде е по-красиво – в тях или по върховете?

– Гигантската красота е в планините. Като погледнеш от 8000 м направо, виждаш, че земята е кръгла, хоризонтът е закривен дори. Там душата най-много се зарежда, неземна красота е.

Светът е черно-бял и само небето е синьо

На фона на белия лед и черните скали се откроява само ярката ти екипировка. В пещерите има страхотни образувания, смайва те какво може да

Явор и майка му тренират заедно на катерачната стена вкъщи.

сътвори природата – художник с най-голямо въображение не може да измисли такъв пейзаж от кристали, дендрити, хеликтити. Детайлите в пещерите са по-красиви, но виждаш на 10 метра, колкото ти стига осветлението, а от големите планини пред погледа ти е 360-градусова панорама.

– Заради професионалните ти ангажименти в Националния природонаучен музей май трябва често да посещаваш пещери?

– Да, аз съм биоспелеолог – изследвам живота под земята. Намирам и изучавам миниатюрни животинки, които никой не вижда, пещерняците дори ги стъпкват. В нашите пещери има уникална фауна. С колегите ми сме регистрирали над 600 вида, а 4-5 са лично мое откритие и носят името ми. Откривател съм и на 7-8 животинки от планините. Но голямата ми страст са прилепите.

– Имаш ли намерение скоро отново да ходиш в пещери?

– Да, през ноември ще участвам в експедиция, която ще изследва пещерите на Китай. Самолетният ми билет вече е купен. Щастлив съм, че умението ми да работя с въжета и да се катеря е свързано с професията ми.

– Къде катеренето е по-рисковано?

– Еднакво рисковано е. Трябва да си подготвен физически – изкачването на 100-метров отвес в пещера с 20-30 кг торба е трудно, колкото да изкачиш 400 м денивелация в планината с 20 кг раница.

– Диабетът не ти ли пречи?

– Всъщност диабетът ми се отключи шест месеца след като беше приключило лечението ми на две ракови образувания. Преживях тежки химиотерапии и тогава като че ли виждах очите на смъртта… А от 14 години, откакто го имам,

диабетът ми е в юздите на интелигентния контрол

Редовно ходя на прегледи и консултации и се научих да владея фините настройки в метаболизма почти до съвършенство. Стигнах до извода, че когато контролираш организма си, можеш да се справяш и въобще с проблемите в живота. От тази гледна точка имам чувството, че дори да ми предложат да ми излекуват диабета, не бих се съгласил. Обективно погледнато, аз съм много по-здрав от всички хора с наднормено тегло.

– Начинът ти на живот те откъсва за дълго от семейството. Това не е ли пагубно за личния живот?

– Факт е, че първият ми брак се провали. Вярвам, че с втората ми съпруга Радослава ще сме завинаги заедно. Имам 14-годишна дъщеря – Тея, която сега с майка си живее в Швейцария. Учи в колеж, вече говори три езика и редовно се чуваме по скайпа. Синът ми Явор е първолак и се развива много добре – като всеки малък разбойник.

– Знам, че навремето преди всяка експедиция пишеше завещание. Продължаваш ли да го правиш?

– Няма нищо по-лошо от неподготвената смърт – смъртни сме всички и е добре да е разпределено предварително кое къде отива. Да, продължавам да правя завещание – оставям го в едно чекмедже в стаята ми в музея. Написвам у кого да отиде екипировката за прилепи, у кого – тази за катерене, описвам банковите ми сметки, дълговете. Имот нямам. Притежавам една тойота на 12 години.

Ученият подготвя хербарий под връх Комунизъм (7495 м) в Памир.

– Какви банкови сметки?

– Ами нали заплатата ми се превежда по банков път. Не крия, че

чисто получавам 316 лева.

– Как се издържа семейство с такъв доход?

– Живее се с икономии, всичко мериш по два пъти. През трите зимни месеца плащаме по 180 лева за ток, но вкъщи живеем на 15-16 градуса. Въпрос на навик е. Според мен всички, които са страдали, имат по-голяма борбеност да оцеляват и да чувстват, че са живи. Голяма част от хората се оставят да ги водят проблемите, да ги мачкат битовизмите. А аз, като се прибера от експедиция, където съм решил гигантски проблеми и съм оцелял, всичко тук ми се струва като песен. Затова не гледам на проблемите у нас с песимизъм. Напротив, за мен всичко се развива нормално – има плюсове и минуси, падения и възходи, има еволюция, както бих казал на моя професионален език.

– От твоя гледна точка какво може да свърши служебното правителство?

– Министърът на околната среда трябва да отмени скандалното решение за разрешаване на строеж в парка Пирин, който е световно природно наследство. Не съществува оценка, според която строителството там няма да окаже вредно въздействие на природата. Разбира се, силно се надявам и министърът на спорта да види „завещаните“ му папки. Там е надеждата ми, че ще отида на К2!

(в. Преса, печатно издание, брой 75 (426) от 17 март 2013)




Вашият коментар