В края на 70-те години животът в София на пръв поглед тече спокойно и подредено. Зад тази картина обаче се крият престъпления, за които почти нищо не попада в официалните хроники – поредица от убийства на жени, които всяват страх в столицата и впоследствие се превръщат в мрачна страница от криминалната история на България.
Постепенно из софийските квартали тръгват тревожни слухове. Жените избягват да се прибират късно, хората стават все по-предпазливи, а родителите настояват дъщерите им да казват къде отиват, по кой път ще минат и кога ще се върнат. Усещането за сигурност започва да изчезва. Началото на всичко е поставено в последните години на 70-те.
През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до квартал Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“. Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението.Насилието е било брутално и предумишлено. Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали, пише socbg.
Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.
Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.
През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“. Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.
Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.
Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.
С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?
Години по-късно бивши криминалисти определят случая като един от най-тежките и трудни за разкриване от този период. Според техни разкази в оперативните материали се е говорело за „поне шест жертви“, а ограниченото публично разгласяване на информацията е било обяснявано с желанието да не се предизвиква паника сред населението.
Името на предполагаем извършител обаче така и не става публично известно, а редица обстоятелства около разследването остават неизяснени.
Случаите с убити жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остават сред неразкритите престъпления от този период. Въпреки проведените разследвания не се стига до установяване и осъждане на извършител, а информацията за отделните случаи остава ограничена. Липсата на достатъчно публични данни затруднява и днес възстановяването на пълната картина около престъпленията и действията на тогавашните разследващи органи.
