Динко Димитров
Бавно и тъжно се проточваше Тунджа измежду сушавите хълмове преди да натече в
одринското поле. Само едни храсти и голи камънаци шареха жълтата окраска, без да дават
закрила от вятъра и жегите. Реката бе успяла да се вкопае в скалите и поеше и хранеше
плачещите върби и дългокраките чапли, но нямаше как да даде водите си на околността.
Чуждоземец дълго би се чудил, щом съзре червените покриви на измазаните кирпичени
къщички на близките села. И няма да проумее каква принуда е довела жителите им дотук и как те
съумяват да оцелеят при всевъзможните неспирни несгоди.
Пролетта едва бе подхванала усилната си дейност. Имаше да топи снегове по върховете, да
разбужда кукуряци, да зеленее житата. Затова и още не се бе разшетала напълно из този край. Но
щъркелите вече крачеха из вировете и смущаваха крякането на жабите. Гущерчетата и червеите
още спяха в хладната земя. Селяните разчистваха дворовете и стягаха земеделския инвентар. За
тях вече времето бързаше. Малките агънца припкаха подир майките си и търсеха прясна трева.
Но те си играеха в кошарата на чорбаджи Радой, а не в пустия двор на Василка и Марко, където
единствените същества, които се движеха, бяха две-три кокошки. Те пускаха по някое яйце,
колкото да не забравят и с това да продължат проскубания си живот поне до следващия месец.
Набъцканото с репеи, вече не виждащо куче, не си правеше труда дори да се подмести подир
сянката. Врабците не идваха, защото нямаше какво да намерят за кълване тук.
– Точно сега ли намериха да дойдат! – затюхка се стопанката. – То, като вземе да се
свършва, всичко се свършва!
Сватовете им бяха проводили хабер, че ще ходят да гледат за добитък на узунджовския
пазар, та решили да се отбият пътьом. Барем да имаше нещо в долапа, сега с какво щеше да ги
посрещне?!
Щипна малко ланска коприва и лапад от Соленото дере, картофи си имаше. Омеси тутманик
с последната бучка сирене, пък и масълце се намери. Че и туршийка. Старата къща, щом се
грижи човек за нея, все ще се отблагодари и има как да му се намери колая. Изпрати Марко до
кръчмата за кана разредено вино и се зае да изчисти къщата. Премете рогозките от пода, изтупа
завивките, забърса масата и покрай прозорците и извади най-новата покривка.
Само супата не ú са получаваше като за пред хората. Липсваше месото. Нямаше откъде да
намери, но нещо ú просветна. Излезе до плета и се провикна към съседката:
– Минке, мари, пазиш ли още онази връзка с черупките от охлюви? Дай ми я, че да ми
замирише по-харно гозбата.
18.03.2026
