Димитър Талев

Димитър Талев Петров – Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“.

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 година в град Прилеп, област Македония, тогава все още под османска власт. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 години остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 година.

След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по един семестър в Загреб и Виена през 1920 – 1921 г. После изучава и завършва славянска филология в Софийски университет през 1925 г., където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството. Издава книгата „Сълзите на мама“ – увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя синът му Братислав Талев, „за отношението към дома, към майка, към Бог“. Талев споделя напълно моралните принципи на християнството. Близкият му познат, писателят Владимир Свинтила пише за него, че „на младини е марксист“, но впоследствие „пръв у нас извървя пътя от Маркс до Христа“.^[2]

През 1927 година е привлечен като коректор във вестник „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). През 1929 година поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор (1930 – 1931). През януари 1931 година Талев е делегат от Прилепското братство на ІХ Редовен конгрес на Съюза на македонските емигрантски организации.^[3]

Заради несигурността и неспокойствието през 30-те години на 20 век работата му изисква проява на голяма предпазливост. Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933 година, постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че баща му приел новата длъжност „като дълг“. През 1934 година са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора“; заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944 година.

Постепенно той еволюира във възгледите си и вместо да защитава независима Македония, за каквато пледира до преврата на 19 май 1934 г., след това се бори за Македония в границите на царство България. Талев приема анексията от 19 април 1941 г. като дългоочакван щастлив завършек на македонските борби. Вярва, че родният му край завинаги остава в пределите на българската държава и затова благодари на германското оръжие. Той скърби и за без време отишлия си цар Борис и бичува индиферентната родна интелигенция, която не се вълнува от изхода на Втората световна война. Талев воюва с перото си с противниците на Райха – болшевишкия СССР и плутократите от Англия и САЩ. През 1944 г. обаче Талев разбира, че Германия губи войната, а това означава, че Македония ще бъде загубена за родната кауза. Тогава се сеща за заръката на приятеля си Мануш Стефанов – „Ти трябва да напишеш нещо за Македония!“. И решава, че настъпил е моментът за неговото Петокнижие, с което поне в литературата Македония и България ще бъдат заедно. Талев започва да печата в „Зора“ знаменитата си сага „Железният светилник“. Но идва 9 септември 1944 г. и животът му се променя.

Новата политическа конюнктура променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за великобългарски шовинист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 г. той е арестуван и е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) Оттам е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Арестуван е отново през октомври 1947 г. След това здравословното му състояние се влошава. В изключително тежко състояние той е въдворен на работа в „трудово-изправително селище“ – „Куциян“ (до февруари 1948) г. Там Талев е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците (анархистът Христо Колев Йорданов – големия).^[4]

По-късно пред Владимир Свинтила Талев сравнява престоя си в трудово-изправителното селище с Голгота:

През този период, голяма заслуга за освобождаването на Димитър Талев има неговият дългогодишен приятел и колега Георги Караславов, който многократно се застъпва за него пред съответните органи.^[6] След 1948 г. семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите десет години той доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

В края на 50-те и началото на 60-те години на 20 век властта променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата“ (1963), „Народен деятел на културата“(1966), избран е за член на Управителния съвет на СБП, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е за народен представител в 5-ото (31-вото) Народно събрание през 1966 г.

През 2016 г. Димитър Талев е удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на община Луковит“.^[7]

Белетристика

Преди Девети септември

За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия в началото на 1917 г. разказа „В очакване“ (вестник „Родина“, г. II, бр. 283 от 12. III. 1917 г.), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му. По време на студентските си години (Д. Талев следва българска филология в Софийския държавен университет в периода от 1921 до 1925 г. включително), попаднал под влиянието на прогресивно настроени среди, прави първите си опити за социална проза. Сам изживял страданията на една тревожна младост, преминала под знака на събитията след кървавия погром на Илинденското въстание и трите последователни войни на Балканите, изстрадал несигурността, болестите и хроническото недояждане на едно военновременно поколение, обречено на безсистемно образование и скитничество, в столицата на „свободна“ България Талев естествено проявява интерес към социалната проблематика на века, към съдбата на онеправданите. Плод на тази социална отзивчивост и на временните му социалистически настроения са неговите разкази, импресии и етюди, намерили гостоприемството на работническия и комунистически печат от първата половина на 20-те години: „Вампирът“ (в. „Работнически вестник“, седмична литературна притурка № 35 бр. 205 от 24. II. 1923 г.; препечатан във в. „Работническо единство“, бр. 28 от 27. V. 1924); „Паяк“ („Лъч“, бр. 26 от 24. XI. 1923); „На улицата. Откъслеци“ (сп. „Нов път“, г. I, 1924, кн. 13). „Големият Петко и малкият Петко“ (сп. „Нов път“, г. II, 1925, кн. 13). Без да отбелязват етап в идейно-творческото му развитие, написани в духа на социалистическата проза, тези разкази представляват интерес преди всичко като свидетелство за широката популярност на прогресивните социални настроения на десетилетието, сред най-будната част от студентската младеж. През 1925 г. Талев издава първата си самостоятелна книга „Сълзите на мама“ – приказки за деца, наситени със сълзлив сантиментализъм и наивитет.

Първото му голямо начинание – трилогията „Усилни години“ („В дрезгавината на утрото“, „Подем“, „Илинден“) е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествувание за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-преображенското въстание (1903), озарило с пожарите си детството му, породило в младостта убеждението, че „требва да напише нещо големо за Македония“. Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема – революционно­освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея – свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествование, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители; не се прониква в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики. Но в „Усилни години“ се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосно преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се превръщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене, „Усилни години“, е подготвителен етап, „генерална репетиция“ за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис.

Бюст-паметник на Димитър Талев в Борисовата градина в София.

През 30-те години нараства пиететът на писателя към моралните устои на българина, към поезията в делничните взаимоотношения и етичния смисъл на човешкото битие. Създава разкази с битово-психологическа патриархална тематика, включени в книгите „Златният ключ“ и „Старата къща“. Интертекстуално обвързани с късното му творчество, те съдържат постижения в областта на психологическия реализъм и приобщават писателя към националната повествователна традиция – Тодор Влайков, Йордан Йовков, Константин Петканов, Стоян Загорчинов. Разказите от „Златният ключ“ и „Старата къща“ са свързани с усилията на писателя да опознае и пресъздаде поезията и прозата в живота на обикновените люде в един „среден“ македонски град, какъвто е родният град на писателя от средата на XIX в. до времето на войните, усилия, които, ще го доведат по-късно до стремежа да изведе непретенциозното съдържание на делничното човешко битие до внушителността и мащабите на историческото битие на нацията. Книгата „Великият цар“ разкрива първите опити на писателя да се вживее в драматизма на Самуиловата епоха, да възкреси патоса на едно необикновено историческо време, да внуши представа за властната привлекателност и трагичната обреченост на личността на Самуил, личност, която ще го държи в плен десетилетия наред, под чието обаяние Талев ще бъде до последните си дни. По-късно, разказите от книгата „Великият цар“ ще се окажат в основата на сюжета на трилогията „Самуил, цар български“. Извороведски характер имат биографичният очерк „Гоце Делчев“ и историческо-географското, политическо описание „Град Прилеп. Борби за род и свобода“, съдържащи част от проучената информативно-документална, фактологична основа на илинденската тетралогия. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът „На завой“, посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственическата реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл да напише многотомна романова поредица за Илинденската епопея и трагизма на Балканите по време на войните.

В началото на 40-те години на 20 век създава първия роман – „Железният светилник“, отпечатва завършени глави от него под формата на разкази във в. „Зора“ (№7398, 7403, 7410, 7418, 7437, 7443, 7447, 7453, 7479, 7498, 7540 от 1944 г.).

Произведения

• Сълзите на мама. Приказки за деца. (1925)
• Усилни години. Роман.
  • Част 1. В дрезгавината на утрото. (1928)
  • Част 2. Подем. (1929)
  • Част 3. Илинден. (1930)
• Под мрачно небе. Драма. (1932)
• Златният ключ. Разкази. (1935)
• Великият цар. Исторически разкази. (1937)
• Старата къща. Разкази. (1938)
• На завой. Роман. (1940)
• Гоце Делчев. Биографичен очерк. (1942)
• Град Прилеп. Борби за род и свобода. Очерк. (1943)
• Завръщане. Разкази. (1944)
• Железният светилник. Роман. (1952)
• Илинден. Роман. (1953)
• Кипровец въстана. Повест. (1954)
• Преспанските камбани. Роман. (1954)
• Илинденци. Роман за юноши. (1955)
• Самуил, цар български. Роман.
  • Книга 1. Щитове каменни. (1958)
  • Книга 2. Пепеляшка и царският син. (1959)
  • Книга 3. Погибел. (1960)
• Братята от Струга. Повест. (1962)
• Разкази. Повести. (1962)
• Хилендарският монах. Роман. (1962)
• Гласовете ви чувам. Роман. (1966)^[8]

https://bg.wikipedia.org/