ЕСЕН
Навън вали. Навън е просто есен.
А тази есен е невнятно дълга.
И топла е – като протяжна песен.
Протяжна песен – хубава и българска.
Пред мен се стелят падащите листи.
Те си отиват, дълго поживели
в сравнение с преди година. Мисля –
подобна есен преживял съм вчера.
Или преди петнадесет години.
Или като дете… Не зная. Помня,
че след такава есен идва зима,
която прави птиците бездомни.
И шумолят листата под краката ми,
тъй както шумолят и гласовете
на всички мои липсващи приятели…
А слънцето като стрела просветва.
Протяжна есен – дълга и замислена.
Навън вали. А времето прибира
каквото може… Но е проста истина,
че всъщност първо времето умира.
ПРОЛЕТЕН СНЯГ
Ей така заваля този пролетен сняг.
Заваля и натрупа, без да мисли че има
от какво да изчисти страховете ни пак
и какво да остави за другата зима.
Ей така заваля. Бавно. Нежно дори.
А снежинките даже лицето не хапят
щом докоснат го. Стапят се като искри.
Сякаш право в душите ни те се потапят.
И ни казват, че има и други неща…
Че светът не е мъка и не е зараза.
А напротив – светът е една красота.
Този свят е любов. И с любов ще го пазим!
Ей така заваля… Ще си тръгне снега.
Ще настъпи онази жадувана пролет.
И душите ни, свити от страх и тъга
ще открият отново мечтата за полет!
ТОЗИ СВЯТ
Този свят е напълно объркан.
Този свят ми прилича на гроб.
Тъжно влачи човека сам кръста си
и се чуди, дали не е роб.
И дали ще намери живота си?
И дали ще достигне почти
на мечтите си трудната кота,
след която се раждат мечти.
Този свят е объркан трагично
и трагично върви към провал!
А спасяване по единично
днес е просто безсмислен идеал.
А човешката болка е силна.
А човешката лудост е грях…
Но какво в този свят е обилно,
освен дивия, грозния страх?!
Този свят ни притиска и стене!
Този свят е направен за нас.
Но когато клечиш на колене
просто губиш ти право на глас.
Този свят е тотално объркан,
но не мисля, че още е гроб.
Щом Христос е възкръснал след кръста
има шанс за човешкия род!
НЕБЕ
През мрачен лес не се минава лесно.
И през река не се прокарва път.
Но да дадеш надежда е чудесно,
щом няма упование светът.
Щом този свят е непосилно длъжен
да се спогажда всеки ден с човек
е по-добре светът да ни привърже
в един единствен – нечовешки век!
И там да си останем – чак до века.
И там да се намерим и решим
дали венецът трънен е човека?
Дали прощава Господ, щом сгрешим…
Защото непростимото пристига
и се опитва да се вкопчи в нас.
А ние ще му кажем просто – стига!
От любовта си черпим тази власт.
Защото любовта и красотата
си ти и всичко свързано със теб.
Щом ти докоснеш нещо на земята
пониква цвете. Влюбва се поет.
А щом поетът влюби се във тебе
поспри се малко. Протегни ръка…
Без двама ви светът е непотребен.
Поетът ще те помни все така!
