Николай Христакиев Павлович е български художник живописец, сценограф, график, художествен критик и театрален деец.

Роден е на 9 декември 1835 г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович.

Израснал с преводите от гръцки на български език и с изданията на баща си, макар че на тринадесет години Николай остава сирак, той познава силата и значението на историческата памет, която е главна в творчеството му. Като младеж Павлович живее при свои роднини, братя Цанкови в Румъния, които определят за негово бъдеще професията на търговец. Просветени и интелигентни люде, те скоро разбират, че доходната търговска работа не е по душа на младежа и през 1852 г. го изпращат във Виена за предварително обучение в ателието на литографа Анастас Йованович. През есента на същата година Николай Павлович постъпва в художествената академия във Виена, където една година по-късно, както той пише в своята автобиография, получава „матрикул“ – документ за текущите му оценки.

Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската.

Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена, специалност „Илюстрации“. По-късно, през 1858 г., завършва Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописта.[2] По тази причина портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което той долавя безпогрешно. Умее да пресъздаде спецификата на всеки характер и това му носи изгодни финансови предложения за работа.

След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живописграфикалитография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град.[2] Става първият майстор на историческия жанр в България. Чрез историческите си картини успява да буди възхищение, да въздейства на хората и да ги кара да обикнат България още по-силно.

Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан СерафидиПетър Ст. Пипев и Никола Златарски. Рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. До края на живота си остава скромен художник и патриот.[2]

От многобройните му опити да получи поръчки за църковна живопис във Велико Търново, 1861 г.; Свищов, 1863, 1866 г.; Цариград, 1866 г.; за църквата „Св. Крал“ в София, 1869 и 1879 г.; Тулча в Румъния, 1872 г.; Одринско, 1872 г., той създава иконите за иконостаса на църквата „Св. Троица“ в Свищов, и в църквите в селата Павел, Свищовско, 1869 г. и Малък Извор, Тетевенско, 1875 г.

През 1862 г. създава проект за иконостас на Преображенския манастир.

Павлович издава първата си историческа композиция „Срещата на Райна с братята ѝ в Преслав“ през 1865/66 г., която веднага е преиздадена от Георги Данчов в модерно оборудваното за времето си ателие на арменеца Исариан в цариградския квартал „Пера“.

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с преселването на прабългарите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Същественият въпрос, на който не е намерено обяснение, е за композиционните несъвършенства в неговата живопис. Историческите композиции датират от 1860-те и 1870-те години, когато художникът не е възрастен, за да бъдат отдадени на творческа немощ. Историческите платна страдат от несъвършени пропорции и неточни ракурси. Останалите им стилови особености като маниерност и стафажност са резултат от академичните изисквания в Мюнхенската академия, които той познава, въпреки че според документалния му архив не е изучавал пряко. Но в средата на ХІХ в. с тях е пропит духа на академията в Мюнхен. Той добре познава този разпространен в Германия и в Австро-Унгария съвременен стил, който е широко използван в изобразяването на религиозни и исторически сюжети. Той го използва историческите си композиции като съответстващ на времето и на европейските тенденции. Чрез него той изразява своята съпричастност към средното художествено равнище на изкуството. В същото време изкуството на Балканите не познава друг стил за художествено изразяване в областта на зараждащата се историческа картина. В Гърция и в Сърбия е възприет неокласицизма с характерните за героизиращите композиции романтизъм.

За историята на българското изкуство Павлович е първият художник, който работи по посока на изобразяване на сцени от родната история и е съвсем естествено, той като немски възпитаник да използва разпространения в Германия стил на назареите.

Живописта на Николай Павлович в България попада под регресивното въздействие на консервативните нрави, закостенелите възгледи и почти отсъстващия интерес към историческите сюжети, над които художникът започва да работи в Белград и в Одеса. Връщайки се в България, той е изпълнен с енергия да осъществява замислите си, подбудени по време на следването.

От огромната му кореспонденция личи, как той предлага своя труд и творчески възможности за работа, която би донесла на него прилично съществуване, а на народа познание за българската история и технически качествено изпълнена иконопис за храмовете.

Признание

През 1911 г., 1922 – 1923 г. и 1939 г. Народният музей в София откупува неговите произведения. През 1922 – 1923 г. в художествения отдел на Народния музей в Пловдив постъпват едни от най-качествените творби на художника. През 1925 г. племенникът на художника подполковник Николай Павлович подарява литографиите от серията „Райна“ за стаята на Николай Павлович в читалище „Алеко Константинов“ в Свищов. През 1940 – 1950 г. останалите в семейството книги, фотографии и лични вещи на художника постъпват в Народния музей в Свищов. През 1952 г. в Софийска градска художествена галерия е организирана първата изложба на художника. През 1950 години Художествената академия в София носи името „Николай Павлович“, а през 1990-те години то е премахнато. През декември 1975 г. е открита втората юбилейна изложба на Николай Павлович. На 20 декември 2005 г. в Националната художествена галерия е открита Юбилейна изложба по случай 170-годишнината от рождението на художника.

 

https://bg.wikipedia.org/

 

Съединението Литография на Николай Павлович

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.