Райко Жинзифов

Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов е виден български поет от Българското възраждане.

Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес (тогава в Османската империя, днес в Северна Македония) с името Ксенофонт Дзиндзифи, което по-късно българизира по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Според Кузман Шапкарев баща му е от цинцарски произход – факт, който се отрича от Жинзифови.[1] Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. Eдновременно с това успява да изучи и български език при учителя Никола Тонджоров.[2] През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш.

Райко Жинзифов.

През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен КаравеловНешо БончевКонстантин МиладиновКонстантин СтанишевВасил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в Битоля.[3] Отново заминава за Русия и приема руско поданство.[4]

Близък до кръга на славянофилите, Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава. Умира на рождения си ден през 1877 г.

Автор е на стихотворенията:

  • „Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“, отпечатани в списание „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.;
  • „Новобългарска сбирка“ / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863;
  • „До българската майка“ – в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21 – 2;
  • поемата „Кървава кошуля“ е отпечатана в Браила, 1870 г.[5]

https://bg.wikipedia.org/

ДО БЪЛГАРСКАТА МАЙКА

Майко злочеста, ти, майко страдалница,

мътни са сълзи ти, как у Брегалница

мътни са студни вълни.

 

Рониш ти сълзи, а сърдце распаряш ми;

питам напразно я – не отговаряш ми –

сладки л’ са, майче, они?

 

Що си застанала, майко, над сина си?

Що си наведнала очи и клепки си?

Гледаш и мрачно ти так?

 

Поглед На него си хвърлила жалостен,

ден ли за тебе той скърбен, нерадостен.

пълен сос тъга и с мрак?

 

Щеш ли да бъдеш ти нем’ утешение?

Пей му ти песня за вечно търпение,

пълен сос тьга и с мрак?

 

Пей и за негово вечно страдание,

пей му да нема в душа си роптание,

пей ти и сълзи не лей!

 

Още за кротко му пей послушание,

станал като ягне той на заклание

кротък и мирен, готов.

 

И за душевно му пей онемение.

и за телесно му пей ослепление,

само не пей за любов!…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *