Фьодор Антонович Бруни, роден като Фиделио Джовани Бруни, е известен руски художник от италиански произход, представител на Академизма.
Посвещава се главно на религиозна и историческа живопис, награждаван е с много почетни отличия, създава многобройни картини и изпълнява стенописите на някои от най-известните руски храмове.[1]
Фьодор Бруни е роден на 10 юни 1799[2] (по други данни през 1800[1] или 1801[3]) година в Милано, в семейството на швейцарския италианец Антонио Барофи-Бруни, майстор живописец и скулптор, член на Академията за изящни изкуства в същия град.[2][3]
По време на Наполеоновите войни бащата служи като капитан в швейцарските войски, влизащи в армията под командването на Александър Суворов. По-късно, заедно с цялото си семейство, се заселва в Царское село, където работи като живописец в местните дворци и преподавател в лицея. С него пристига и синът му Фиделио, който от най-ранно детство проявява интерес към рисуването. Бащата се старае да го поощрява и детето получава първите си уроци от него.[1][3]
На 9-годишна възраст Фиделио е приет в училището към Императорската художествена академия в Санкт Петербург. За обучението му в академията плаща Джулио Лита, член на миланската аристокрация, първият военачалник на руския Кавалергардски полк.[1][3]
През 1813 година 12-годишният Фьодор получава малък сребърен медал и през следващата година е прехвърлен като ученик на държавна издръжка.[3] Допълнително Елизавета Алексеевна лично му подарява и златен часовник.[1] Учи в класовете на художниците Андрей Иванов, Егор Егорович, Василий Шебуев и се обучава при Павел Чистяков.[4] Шебуев е този, който запалва момчето по историческата живопис. Влияние върху творчеството на Бруни оказват и близките му приятелски отношения с талантливите и увлечени от живописта Карл Брюлов, Пьотър Басин, Алексей Марков и Фьодор Йордан.[1]
През 1816 година рисува картината „Успението на Дева Мария“, която пожънва успех и впечатлява дори императрицата.[1] Две години след това създава, според училищната програма, платното „Самсон и Далила“, но не получава медал за него. През същата година завършва академията със звание „художник I степен“, което му дава право веднага да заеме чиновническа служба.[3]
Сенописите на Исакиевския събор
С присъщата му добросъвестност Бруни се заема със стенописите на Исакиевския събор и два пъти пътува до Рим, за да набере опит в монументалното изкуство. Годините, прекарани там му дават възможност добре да изучи по-задълбочено творбите на забележителните стари майстори като Рафаело, Микеланджело, Фра Анджелико, Мазачо и други живописци от Възраждането.
Живее в Рим от 1941 до 1945 година и се връща в Русия с 25 подготвителни композиции, направени върху големи картони. Темите са библейски – „Сътворението на света“, „Всемирният потоп“, „Жертвоприношението на Ной“, „Видението на пророк Езекил“ или из живота на Христос – „Измиване на краката“, „Появата на Христос пред апостолите след възкресението“, „Второто пришествие на Христос“, „Спасителят връчва на свети Петър ключовете за Царството небесно“ и други. Сега тези творби се пазят в Руския музей в Петербург. Част от подготвените стенописи в Исакиевския събор осъществява сам, а изпълнението на други ръководи лично.[1][3][4] Стенописите в събора са приключени през 1855 година.[3]
Създателят на Исакиевския събор архитект Огюст Монферан, виждайки композициите в Рим, пише, че тези картини, изпълнени във вид на черно-бели графики, заслужават да получат най-високите отличия от всички художници, както италиански, така и чуждестранни. Според него девет от огромните картини, които са му поръчани, са истински шедьоври като свода на Сикстинската капела. А художникът е единственият в своето време, който без да подражава, разбира монументалната живопис така, както са я създали италианците от 16 век.[3]
При създаването на стенописите в Исакиевския събор Бруни се стреми да постигне истинска монументалност, художествена простота и величие, както при най-добрите стенописи на майсторите от Възраждането. Постига и чудесна хармония между стенописите и архитектурата. При тези, които се намират на голяма височина, той поставя по-едри фигури и ги оконтурва съвсем отчетливо. Композициите са отчетливи и ярки и правят силно впечатление.[3]
Ректор на Императорската художествена академия
През 1846 година талантливият художник отново е поканен за преподавател в Императорската художествена академия. Постепенно Бруни се издига в йерархията на академията – през 1846 става професор I степен, а през 1855 година – неин ректор. Преподава историческа живопис и работи в академията до 1871 година. Под неговото ръководство 24 студента получават златни и сребърни медали, между които Пьотър Петровски, Александър Козлов, Николай Ломтев, Орест Тимашевски, Иван Ксенофонтов и други.[3]
Едновременно с това има и многобройни странични ангажименти. Участва в създаването и ръководството на мозаечно ателие към академията, в което се изработват мозайки за Исакиевския събор. Възглавява работата по организацията на руския художествен отдел на Световното изложение в Париж.[3] Привлечен е и на служба в Ермитажа, където заема длъжността „хранител на картинната галерия“.[1] Един от ангажиментите му е да закупува картини за музея – през 1850 в Хага, през 1852 – в Париж, а през другото време създава богата италианска колекция.[3] Славата му на майстор на религиозни стенописи му дава възможност да участва в създаването на фреските на храма „Христос спасител“ в Москва.[1]
Като педагог Бруни е привърженик на класическото образование, включващо пълнота на рисунката, вярност на въздушната и линейна перспектива, изучаване на образците от Античността и особено на европейското Възраждане. При обучението набляга на работата на студентите по зададена тема, тъй като според него, така се развива майсторството при рисуването и създаването на добра композиция. Това тренира въображението и паметта и приучава младежите бързо, умело и целенасочено да събират необходимия материал. Темите, които задава най-често са от антични или библейски сюжети. Тези свои принципи Бруни съблюдава през целия си живот.[3]
Освен с живопис и стенопис Бруни се занимава и с гравюри и скулптура. Най-известните му картини за руската публика са „Мадоната с младенеца“ (1830), „Молба за чаша“ (1837), „Мадоната с младенеца отдъхва на път за Египет“ (1838).[3]
При пребиваването си в Италия създава поредица от картини с антични сюжети, изпълнени с жизнерадост и безгрижие – „Пробуждането на грациите“ (1827), „Вакханка, даваща вода на амурче“, „Спящата вакханка“ (1830-те). На тази тема, през 1858 година, рисува отново в Русия – платното „Вакхант“. Художникът отдава вниманието си и на така наречения италиански жанр – „Портрет на руска дама по време на италианския карнавал“.[3]
Още приживе негови картини са излагани в най-престижни музеи и картинни галерии – в музея на Капитолия в Рим, в Ермитажа, Зимния дворец, по стените на Императорската художествена галерия в Петербург.[1] Творчеството на Фьодор Бруни е високо ценено от неговите съвременници. През 1844 година става почетен професор на академията „Свети Лука“ в Рим, както и почетен член на Московското художествено общество. През 1846 става почетен член на Художествената академия в Болоня, през 1851 – професор I степен на Флорентинската художествена академия, през 1856 – „достоен виртуоз“ в Артистичната конгрегация на св. Йосиф, през 1862 – член по изкуство в Кралската художествена академия на Милано.[3]
Докато е ангажиран в академията постоянно заседава в различни почетни комисии и за рисуване му остава все по-малко време. През последните десетилетия от живота си почти спира да твори.[4]
През декември 1868 година се чества 50-годишният творчески юбилей на художника и в негова чест е създаден специален медал. На лицевата страна е изобразен профилът на Бруни и е вграден текстът „Ректор по живопис в Императорската художествена академия Ф.А. Бруни“. На обратната страна стои само надписът „На поета-художник“.[3]
Позицията му на ревностен защитник на академизма постепенно се засилва и предизвиква все повече неприязън у младите художници. През 1871 година, в резултат на интриги, той е принуден да напусне поста си като ректор. Остава само ръководител на мозаечното ателие, което сам е организирал. Последните години на Бруни преминават в усамотение.[4]
Фьодор Бруни умира внезапно, по време на работа, на 30 август (11 септември) 1875 година в Петербург.[2] Установено е, че е починал от парализа на белите дробове.[1] Погребан е заедно с жена си Анджелика Антоновна, починала през 1888, в некропола на майсторите на изкуството в Тихвинското гробище, в участъка на художниците. На гроба му е поставена стела от мрамор, гранит и месинг, във вид на стилизиран кръст върху тристепенен цокъл. През 1936 година е пренесен заедно със стелата в старинното Виборгско римокатолическо гробище в Петербург.[5]
