Боян АНГЕЛОВ
„ОТ ЗАЛЕЗА ДО ИЗГРЕВА –
В НЕБЕТО НА НАДЕЖДАТА УЗРЯЛ“
Така започва знаменателната поема на Пеньо Пенев „Дни на проверка“. Пише я година, преди да се самоубие в почивната станция на Съюза на българските писатели в Ситняково. Всъщност тази поема става венец на неговото творчество и е емблематична за съвременната ни поезия със своя величав трагизъм и гибелна предопределеност. В нея поетът посочва истинските причинители на онова, което доведе до помрачняването на идеала за справедливост, не намерил своята реализация поради триумфалната победата на службашкия егоизъм над моралното съзнание. В същата поема Пеньо Пенев изрича:
Пиян съм се клатушкал през нощта…
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?…
Поетът си отива от света огорчен и недоразбран. Прави нееднократни опити за самоубийство и умира, след като е погълнал 60 таблетки веронал през нощта на 27 април 1959 година. Десет години от живота си посвещава на Димитровград – там пише най-вдъхновени и вдъхновяващи стихове за бъдещия нов ден, увенчан с цветовете на човешката справедливост. Уви, този блян остава само в мечтите и в стиховете му…
Днес рафинирани литературни хулители се опитват да превърнат Пеньо Пенев в жертва на социалистическата действителност. Сочат дори конкретните причинители за нещастната му съдба и за мизерията, която трябвало да преодолява. Никъде в творбите си обаче поетът с ватенката не се отрича от мечтите си да види своето Отечество обновено и проспериращо. Затова денем е изливал бетон в основите на Димитровград, а нощем е иззиждал невидимите строежи на своята поезия, напомнящ със синкопната си предизвикателност стиховете на Владимир Маяковски и Никола Вапцаров. Пеньо Пенев издига като свой кумир Маяковски – кръщава с неговото име своя син Владимир.
Поетът с ватенката не се страхува да посочи враговете на идващия ден. Нарича ги „плъхове, заменили с високите звания разума…“ Те имат и конкретни имена – самозабравили се местни партийни номенклатури и завистливи особи от тогавашното ръководство на СБП. За щастие, в защита на П. Пенев застава неговия събрат по талант Георги Джагаров, който прави много за популяризиране на творчеството му. Успява да го назначи и за редактор в столичния вестник „Стършел“.
След трагическата си гибел Пеньо Пенев получава високо обществено признание. Посмъртно му е присъдена Димитровска награда за литература, обявен е за почетен гражданин на Димитровград, а местното ръководство и СБП учредяват национална и международна поетична награда на негово име. Музеят, библиотеката и градският парк носят името на Поета с ватенка. Внушителен паметник е съхранил осанката му.
Пеньо Пенев заема неопровержимо място в българската поезия чрез откровената болка и недостижимия лиризъм на творбите си. Той е оставил като наследство и епитафията:
За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той…
Пеньо Пенев успя да получи най-високата награда – обичта на неизброимите свои почитатели. Модерният и пределно ясен изказ на лириката му, съчетан с безпределни надежди и разочарования, остава високо над нас. Остава там, където се реят сенките на бляновете ни.
ПЕНЬО ПЕНЕВ
Дни на проверка
От залеза до изгрева – в небето на надеждата узрял,
под свечерената самотност на простора
пренесъл своя земен дял
през живожарищата на позора;
през горестта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял –
при тебе се завръщам пак! – Не съм ли закъснял?
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес –
какво душата ми зачерни и лечали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Не позволявай дребничката хорска злоба
да ме досегне със злорадо съжаление!
На лицемерно утешение
за мръсните ръце
усойната ми мъка няма рамо!
Недей разплаква моето сърце!
Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти,
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!
ххх
И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.
И аз на своята софра съм нямал хляб.
Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,
нали не бях роден страхливец слаб?
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?
Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен!
ххх
Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те уплетат.
Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,
а утре подир фуста ще те отклонят.
Насред път, за да могат да те спрат –
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! –
Бях с тях на чашка, думах с тях,
каквото те ми наумиха…
Те залъка на дните ми вгорчиха.
Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчалив.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!
За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.
Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!
ххх
Не спастрих вчерашния ден – развей-прах бях,
на завет се укривах до кръчмарския тезгях.
А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
и белогръди лястовички край фонтана
калчица за гнездата си кълвяха,
когато моето гнездо семейно празно си остана,
когато дните ми внезапно обедняха.
Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели –
залезе тя в набраните ми сълзи накипели.
ххх
Пиян съм се клатушкал през нощта…
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?
ххх
Сърцето ми отрудено сега болей,
докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
на ранна есен първата слана.
Горчи ми още снощното вино:
ще отгорчи ли – все едно!
Оттече време… Като бинт ме то превързва
и раните ми скорошни заръбват бързо.
Но знам – оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сронен е брегът висок.
В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!
ххх
Отново, черен като гарван, градоносен облак се надвеси,
към нас военен облак се понесе
и черна сянка запокити
над слънчевите ни поляни.
Сега ще паднем ний убити! –
Затуй ли, майко, ни отхрани?
ххх
Миг само бих се усъмнил и затъжих.
За цял свят аз приготвих некролога.
Аз вярата като пияница пропих,
ридах под сянката на сърцеедата тревога;
– Горко ви, хора! – другарували с мечтата
Горко ви, хора! – трактори възседнали,
разраствали небето и земята,
току-що в космоса погледнали.
– Блазе на вас, неплоднн! – без дечица мили.
Блазе на вас, утроби неродили!
Блазе на вас, некърмили гърди!
ххх
Ще разбереш ли моята тревога, поколение?
Ще разбереш ли как из нея се роди
горчилото на уплах и съмнения:
– Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
И тоя век не е ли моя мащеха?
Дали не съм завареник на тоя век?
Дали за него жертвите с кръвта си плащаха?
Дали роден съм рано?… Или закъснях?
…
Не чувате ли моя глас? Аз вашия не чувах!
… И аз вървях,
и аз болях,
каквото в мен боля – изболедувах!
И друговерец аз не станах,
макар надзъртах в чужди дом през старата ключалка.
През огън минал, връщам се – стомана!
Стоманата и тя омеква при закалка!
– Аз знам какво е скръб и рана!
– Аз знам какво е път и бой!
Объркал крачка в строя на човешкия безброй,
излязъл от редицата за малко – аз посоката сверих
Сверих я на сърцето си по точния компас,
на разума в хладилника събитията жежки охладих:
Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!.
ххх
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!…
Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми дезертьорството в съмнения излишни
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издумалите хулни думи ми прости!
Омургавял от твойто слънце,
като твой обучен редник
аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни!
И колко трудно е да си наследник
на боен път и на мечти заветни!
Свой нерв привързал съм за всеки ден, за всеки час.
За всичко тук е отговорен моя дълг голям!
Тревогите и грижите си аз утроих сам!
Днес, къннал като релса, всеки стих написан
през урвите прехвърля мост.
И моята дежурна мисъл будува с теб на пост!
Един велик, един брутален век над мен се срути
и в скутите ми своята съдба завинаги остави.
Той безконечното въже на трудните минути
навърза зад челото ми на възели корави.
О, възели на напрежението!
Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря в дън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори…
Денят умира всяка вечер,
зрее през нощта и ражда моето небе
от бездната на съвестта.
То грейва и над зеленясалите керемиди вехти,
то слиза в кладенеца на отколешния стон.
И вие, мои плакали очи,
не си отзехте да гледате желязо, скели и бетон!
ххх
В живота, от тревоги още гърбав, претоварен
ний всеки ден по мъничко изгаряме.
И някои са уморени рано, много рано –
Вий, хлебоеди, слушайте!
И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;
и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,
следя и аз тиража на спорт-тото.
Но смелите мечти, възвишените цели
нима са в зелето и печелившия билет?
Да гледаш в седмицата два-три пъти мач,
да тръпнеш цял, че можел някой си играч
и с левия, и с десния си крак да ритне топката така и еди-как –
в това ли са високите стремежи, идеалите?
Това ли е на времето голямото вълнение?
Не с тоя лучен дъх и тотомания ти,
мое мъдро, мое храбро поколение,
изграждаше заводите,
централите
и белите грамадни здания!
… Знам… само гърло се не лъже,
но нашата борба с оръжие
затуй ли мина през пожари,
през блокади и засади,
затуй ли из балканите
тя огън партизански кладе,
затуй ли на ръце пренесе
не един ранен другар
и днес по скелите затуй ли
от цимент и вар белее
нейното кораво, несломимо рамо –
за да робей в домашна употреба
само най-светлият, воюващият ни стремеж?
Светът бакалница и кухня станал е за тях!
За тях партиен секретар си ти, стомах!
ххх
По дяволите! –
празношумният пазар на суетата празна! –
На тоя свят
за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,
аз ида с громол
на деня по острия чакъл.
На мойта съвест новото правителство реши:
не са за мен
съблазните минутни, когато пак
човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни!…
Дойдох на тоя свят
да видя слънцето,
в ръка да взема
плода на радостта,
наливал сладост много векове.
Написана е моята съдба поема
във по-свободни, бели стихове
и с теб, епохо, ний не се римуваме,
но ритъмът един и същ е в нас!
И не от вчера ний воюваме,
и не от вчера в зной и мраз
сивей на моя гръб работната рубашка,
попивала потта солена на усилни дни.
Не знам ще доживея ли до старини,
не знам дали в ръка с тояжка
ще търся порти и пътека.
Дори да си отида рано – нека!
На мен ми стига, че навреме се родих!
Това столетие сега е мой длъжник!
За него с кръв и пот платих,
платил съм всеки негов миг,
платих му приживе,
Аз имам да уреждам с него сметка!
Записал съм си я в партийни директиви
и то през всяка нова петилетка
ще плаща с лихвите на моите мечти.
О, колко много има то да ми плати!
С протегнати ръце,
с отворени очи ще си умра.
И след смъртта ми, към зорилата зора,
ще гледат моите очи,
ще гледат дотогава –
и моята душа ще бъде будна,
дорде, поела по посока права,
премине най-подир Съдбата многолюдна
и всички трудности през прохода.
И пак ще бъда като барабанчик в похода,
и пак ще водя маршовата стъпка на родината –
аз, глас и съвест на епохата!
Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята –
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.
Ще има пак звезди… и кучета… ще има,
виещи към тях… като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!
