Ламар

Лалю Маринов Пончев, известен с литературния си псевдоним Ламар, е български поет и писател.

Роден е на 1 януари 1898 г. в с. Калейцаобласт Ловеч. Завършва Търговската гимназия в Свищов през 1916 г. и Школата за запасни офицери през 1918 г. Участва в Първата световна война.

След войната работи в Троян, откъдето е уволнен от чиновническа служба за анархистичните си убеждения през 1923 г. Премества се в София и се сближава още същата година с Гео Милев и Христо Ясенов. От 1925 до 1947 г. Ламар ръководи основаната от него печатница „Ново изкуство“, редактира и издава сп. „Новис“ (1929 – 1932). Участва във втората фаза на Втората световна война.

След 9 септември 1944 г. е редактор на списанията „Български воин“ и „Турист“, на вестник „Ехо“ и др. Умира в София на 21 февруари 1974 г.[1]

  • Арена“ (1922)
  • „Железни икони“ (1927)
  • „Запад-Изток“ (1944) – славянска поема
  • „Утро над родината“ (1951) – стихотворения
  • „Мъдростта на годините“ (1959)
  • „Зуници над България“ (1962) – лирика
  • „Светло и сред нощ“ (1962) – роман
  • „Дъбово усое“ (1965) – импресии
  • „От изгрев до залез“ (1966) – роман
  • „Размразената лавина“ (1970) – есета, мисли и спомени
  • „Земни видения“ (1975) – стихове и поеми

 

https://bg.wikipedia.org/

Ламар
Старият орел

 

Старият орел стои на скалата, загледан към долината.

Колко много години той е извивал плавни кръгове над бистрата река, която шуми между меча стъпка, мъх и планинско пламъче! Той познава всеки камък и всяка извивка на тая красива долина. Слънце ли блесне над белите бързеи, буря ли екне над хребети черни — планината, долината, гората и всичко надолу потъва в омайна красота.

Спомня си старият орел, че тук са идвали някога ловците на султана да бият кози и сърни. С козиняви торби през рамо поробените българи събирали росни манатарки и следвали шествието на ловците. Те пренасяли лова на рамо и на върлини. Изплашеният дивеч потъвал в гъстите гори и гладни вълци провивали по голини и чуки.

Орелът много пъти е чакал да слязат ловците на дивеча долу, да накладат големи огньове и да започнат своя пир с печени сърни, манатарки и тракийско вино. Тогава той излитал от своето високо обиталище и в горите е дирил някоя ранена сърна, потопила устни в студената вода.

Като са пирували долу ловците, орелът е пирувал горе под скалите. След него идвали другите орли от околните върхове и дояждали разкъсаното животно.

Орелът помни как по тая долина минаха русите — славен и храбър народ. Те прогониха султанските ловци и освободиха българите. Загинаха много войници. Човешко месо е отнасял орелът в своето леговище. Изгряло ясно слънце — по поля и долини българите запели своите волни народни и хайдушки песни.

Столетия стои орелът на скалата. Остаря и побеля.

Една сутрин той се спусна надолу и кацна на високия бор, там, дето гората ограждаше росна поляна. Лаеше куче. То гонеше заек. Заекът бягаше между смрики и храсти и навлезе в поляната. Орелът излетя и го покри със своята сянка. Заекът бяга, а сянката го следва. Внезапно се върна назад — и сянката се върна. А кучето идва, навлиза в поляната. Дали от сянката да бяга, дали от кучето да се скрие!

Стопи се сърцето на клетия заек! Поспря, ослуша се, но сянката падна тежко върху главата му: орелът го грабна и полетя нагоре. Ловецът гръмна. Кърви опръскаха росните млади треви… Преди да пристигне ловецът, един млад орел проряза въздуха и отнесе убития заек в небесата. Старият орел беше ранен и умираше.

Той гледаше тъжно към синьото планинско небе.

Край

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *