Христо Константинов Фотев е български поет.

Още с първите си книги Фотев е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!…“. Морето и любовта е централен философско-поетичен символ в лириката му. ^[3]

Роден е на 25 март 1934 г. в Истанбул. През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище „Д-р Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба.

От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. 2 години по-късно прекъсва работата си в „Украса“ и става редактор на многотиражката на мина „Черно море“.

Първата си стихосбирка – „Баладично пътуване“, издава през 1961 г. Още дебютната му книга получава признание и на следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на „Баладично пътуване“ става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“. От 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели.

След близо десетгодишно мълчание през 1978 г. поетът издава „Обещание за поезия“. През 1981 г. издава две стихосбирки: „Литургия за делфините“ и „Спомен за един жив“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. През 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“.

От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“.

Умира на 27 юли 2002 г.

• 1965 – получава Литературната награда на Бургас за своята втора стихосбирка „Лирика“.
• 1967 – удостоен със същата награда за третата си книга „Сантиментални посвещения“,
• 1969 – връчена му е за трети път наградата на Бургас за стихотворенията му от „Пристанище“,
• 1994 – поетът получава литературната награда „Златен Пегас“,
• 1995 – званието на Почетен гражданин на Бургас.
• „Баладично пътуване“, С.: Български писател, 1961.
• „Лирика“, С.: Български писател, 1965.
• „Сантиментални посвещения“, С.: Български писател, 1967.
• „Пристанище“, Варна: Държавно издателство, 1969.
• „Обещание за поезия“, Варна: Георги Бакалов, 1978.
• „Литургия за делфините“, С.: Български писател, 1981.
• „Спомен за един жив“, С.: Народна младеж, Поредица Поколение, 1982.
• „Словесен пейзаж“. Избрани стихотворения, С,: Български писател, 1984.
• „Венецианска нощ“. Поеми, Варна: Георги Бакалов, 1989.
• „Книга за свободата“. Поема, Пловдив: Христо Г. Данов, 1991. [2. изд.], С.: Свободно поетическо общество, 1997.
• „Аполис“, съст. Роман Томов, С.: Прозорец, 1993. [2. изд.] С.: Прозорец, 1994.
• „Над съня“, С.: Артик–5, 1995.
• „Тембъри, прогонени от рая“. Стихове, текстове, интервюта, съст. Йоана Томова; С.: Прозорец, 1996.
• „Пейзаж от думи“. Лирика, С.: Захарий Стоянов, 1997.
• „Събрани съчинения“. Том 1, Поезия, С.: Казански, 1998.
• „Възхвала на думите“, С.: Издателско ателие „Аб“, 1999.
• „Море“, С.: Янев и Янев, 2000.
• „Словесен вертикал“, Велико Търново: Слово, 2000.
• „Пейзаж от думи“. Лирика, съст. Иван Гранитски, С.: Захарий Стоянов, 2002.
• „Любовна лирика“, съст. Руси Чанев, С.: Издателско ателие „Аб“, 2008.
• „Морето, най-голямото събитие“, съст. Йоана Томова, С.: Прозорец, 2014.

https://bg.wikipedia.org/

МОРЕТО!…

Морето!

Най-голямото събитие!

Как ме издига към върха си – целия

отново ме зазижда във кристала си.

В блестящото съжителство със люспите

на рибите – с крилете на комарите…

(Как ми тежаха дрехите – и тялото,

зазидано във паметта ми… Името.)

След оскърбителното, страшното във навика

да се живее – приеми ме!

Никога

аз няма да те принизя до своите

печални средства за очовечаване.

Аз ще живея с теб, тъй както рибите,

за да си върна детското доверие

в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,

че си голямо. Може би единствено

си вярно ти във строгата абстракция

на картите… В най-мътните ми спомени.

Как въздухът изгаряше хрилете ми,

и перките ми блъскаха дърветата.

И люспите ми падаха по пясъка

хилядолетия преди сълзите ми…

Море – и най-интимното движение

(с което се съблече пред очите ми

и се венча със въздуха… Ноември е.

Сезонът на легендите и чашите.)

Ти смъкна най-драстично цветовете си –

по-голо и по-истинско от въздуха

се извиси срещу ми… А делфините?

А тяхното грегорианско пеене

на старогръцки? О, море на изгрева.

Море на вечерта – и полунощите,

опитомено в толкова пристанища.

Върни ми и хрилете ти, и перките,

и радостта ми от живота в твоето

пространство, светлина…

А хоризонтите

как бягаха на пръсти по вълните ти.

Поети и моряци – в отчаяние

те гледаха – голямото събитие

в живота ни и може би единствено…

Прекрасно съчетание на толкова

несъвместими елементи – кончета,

актинии съзвездия и гларси…

На пясъците – пеещата струя

на бившите скали… Но невъзможно е

да продължа по ръста ти със думите.

Ще спра за да живея аз –

сълза съм аз

от скулите ти – тръгнала към устните.