ДА НАХРАНИШ СПОМЕНА
за поетичната книга на Анна Христова „Опитомяване на камъка“, изд.“Знаци“,2016г.
В една стара приказка деца вървят през гората като от време на време пускат след себе си трохи, за да намерят обратния път. Птиците обаче кълват трохите и децата не могат да се приберат у дома.Учейки се от горчивия опит, при второто си приключение из тъмните дебри, те бележат пътя си не с трохи, а с бели камъчета.
Стиховете на Анна Христова от дебютната й поетична книга „Опитомяване на камъка“ са едновременно и приказни трохи и спасителни камъчета. С трохите тя храни гладните птици на миналото.А камъните й служат като жалони, за да не се изгуби в отсъствията.
дълги сенки от минало
което не иска
да си тръгне
„Нощите“
Образите се редуват, създавайки своеобразен семантичен ритъм. Вдишване на логически фигури и издишване на метафори. Приемане на битието и безмълвното отдалечаване от материалността му. Съгласие с живота и отричане на онова, което е отвъд него.
…когато един ден се прибирам
намирам вратата
отворена
(никой не ме очаква)
„семейство“
И тук:
…къде е процепът
от онзи свят
през който можеш
да се върнеш
„парцел1“
В безкрайната поредица на минали преживявания и усещания, които матрично се повтарят, читателят неусетно се изправя пак пред началото.След извървяването на пътя, той се оказва отново пред първата крачка.Змията е захапала опашката си.Един цикъл на спомените е приключил, за да започне следващия. Примка на шията, която сам неволно си затегнал.
събличам сянката ти
и я захвърлям
в тъмнината на стаята
после внимателно разкопчавам
деня усукан около шията ми…
„събличам сянката ти…“
Невъзможността да се надмогнат мълчанията, закъсненията, отсъствията експресират с особена мощ стиховете и препращат в една друга, може би вече не-поетична, вселена.
…скривам лицето си
обезобразено
от кратери мълчания
„слънчогледите умират…“
Или в „on may way“:
…създаваш светове
от паралелни реалности
в които общуваш с мълчание
там е студено
от отсъствия
Липсата, празнотата се явяват не само като физически единици, но вече надграждат и една трансцендетна сферичност, която затваря като в капан словото.По-скоро – неговият смисъл.
…приемаш го
става част от теб
едвда тогава
те убива
„понякога се привързваш…“
Словото е вид власт.Авторът е „собственик“ на езика.Езикът(във всекидневното си значение) е изображение без перспектива.Но не и този на твореца.Чрез него поетът имплицира непреходност и стремежът му е едновременно да се изрази, но и да създаде своеобразен „превод“ на личната си чувствителност и мисъл.
Задача, с която Анна Христова се справя брилянтно в своята първа поетична книга, оставяйки след себе си белите камъчета на спомените.
