Когато си светъл сред сиви хора… / Поезия / Вера Балева

когато си светъл сред сиви хора

не се опитвай
да им даваш слънце
което ще подритнат
там
под сянката
на най-намръщените облаци
които много често бъркат с покрив

не им показвай своята усмивка
ще ги нараниш дълбоко
толкова са неуморни
да търсят някакви виновници
за сивата мъгла в живота

не им посочвай прошката като спасение

за тях е непознато
щастието безпричинно
и щастието на което изворът е всичко дребно
и безплатно

не можеш да ги промениш дори през лятото

сега е зима
а зимата е неудобна за утешения

не говори за печката и топлото
за супата от трите моркова
и за деня напълнен като чушка със спокойствие

не можеш нищичко да сториш
освен единствено
да ги излъжеш
че и ти си имаш мрачни облаци
и обвиняваш „еди кой” за тях

тогава чак ще ги усмихнеш
но лъжата ти ще просъществува много кратко –

след малко ще открият блясък в твоя мрак

 

признание

обитавам къща
която не ме притежава

най-скъпа ми е безусловната обич
на многото котки
които срещам в живота

същите ме научиха
където и да съм – да стъпвам по домашни лапи

естественото ми несъвършенство
ме прави великодушна

всичко което знам
се променя непрекъснато
така че все съм незнаеща

захвърлих мерките и теглилките за нещата
не съм кантарджия

условната любов на хората не ме смущава изобщо

всеки ден
пуша по една цигара
натъпкана с благодарност

и не искам нищо

 

един щастливец

слънцето се показва за малко
загърнато с жълто шалче
лъчите му са с дебели ръкавици

зима е – януари месец
и навсякъде е хладно

един щастливец отива в гората
събира дърва за огрев
носи ги вкъщи – да си запали огън

и понеже няма кибрит
използва искра от своя поглед

 

присъствам

няма значение какъв е сезонът

ако е зима
на ръцете на студа слагам ръкавици
загръщам му шията с шалче
правя му горещ чай
с разтворим слънчев лъч
и го обичам

когато е лято – го охлаждам
със сянката на вечният въпрос –
какъв е смисъла на всичко

през всичките сезони
въздухът е сладък като филия с масло
поръсена с чубрица

присъствам

в неясните си съновидения
се виждам като улична поетеса
която седи на тротоара на живота
и преписва света в стихотворения

 

с чисти думи

стоя при бликащите чешми на извора

водата се стича нетърпеливо

скача в каменното корито
прозрачна и бистра

думите ми почти инстинктивно
се хвърлят в тези води –
да се изкъпят като ризи

слънцето грее обичайно и просто

сега седя на поляната наблизо
и чакам всичките си слова
които проснах – да изсъхнат

признавам си
че нямам търпение
да кажа или напиша нещо
с чисти думи

 

В защита на поетите

моля ви не съдете поетите

поетите са защитени видове
и са вписани в червената книга на живота

поетът е роден с пет промила любов в кръвта
и е логично да залита

него никой не може да го отрезви

виртуозно ще уголеми хубавото
и ще смали лошото

признайте
че с голямо хубаво и малко лошо в живота – вече се диша

не са страшни метафорите на лирика
плашещо е – да не се измислят

ако желаете доброто на поетите
приемайте ги като крайпътни ханове

когато ви трябва някой да ви обича безусловно
може да се отбиете при тях
сърдечни са – даже и с разбойниците

не съдете писачите на стихотворения
наистина са защитени видове

те вярват че вие сте също поети –
само дето не се осмелявате да пишете

Източник-https://e-sustnost.com/

 

Автор –Вера Балева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.