Людмила Тодорова Живкова (1942 – 1981), наричана още „бялата птица на българската култура“ [1][2], а в чуждестранната преса: „принцесата на българския комунизъм“[3] е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, отговорна за културната политика на тоталитарния режим от края на 70-те години до смъртта си.
Живкова става проводник на нова квазиидеология, представляваща еклектично съчетание на традиционната комунистическа реторика с азиатски религиозни учения, като Агни Йога, и парапсихология.[4] Според нейни близки, като Любомир Левчев, тези възгледи били възприемани като „неправоверни“ и дори опасни,[5] но по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна република България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия [6]. Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.[7]
От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 година е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 година е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 година е народен представител в VII и VIII Обикновено Народно събрание.
Произход и образование
Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 година в село Говедарци, Самоковско, в семейството на лекарката Мара Малеева и Тодор Живков, бивш печатар и дребен функционер на БКП, който от години няма постоянна работа и е издържан от съпругата си.[8] По думите на баща ѝ, тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко.[9] Малко след нейното раждане семейството се премества в София,[10] където след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Тодор Живков прави кариера в партийния апарат на БКП, утвърждавайки се в средата на 50-те години като ръководител на тоталитарния режим в страната.
Людмила Живкова завършва Руската гимназия и през 1960 година се записва в Историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, който завършва през 1965 година.[9]
Отличия
- 1977 г. – удостоена е със званието „Заслужил деятел на културата“[27]
- Ирански орден „Плеад“ (21 ноември 1971),
- Австрийски голям златен почетен знак на лента „За заслуги към Република Австрия“ (23 декември 1976),
- Мексикански орден „Ацтекски орел“ с лента първа степен (25 май 1978),
- Голям кавалерски кръст за заслуги пред Италианската република (28 март 1980),
- Международната награда за мир и сътрудничество „Златният Меркурий“ (посмъртно, 29 септември 1981).
- „Доктор хонорис кауза“ на университета „Токай“ в Япония (1 март 1979).
- Димитровска награда за мир, демокрация и социален прогрес (юни 1982 г., посмъртно),
- Орден „13 века България“ (1984 г., посмъртно).
Оценки
Оценките за нея като политик варират извънредно много. Демократичните реформи носят първо остро отрицание на цялото семейство Живкови.
В книгата си „Културният фронт“ историкът Иван Еленков развива тезата, че претенцията за отваряне на България благодарение на Людмила Живкова е несполучлив опит на комунистическата диктатура да си върне обратно загубената културна легитимност пред обществото.[28] Друга често споменавана критика е, че докато творците-любимци на комунистическия елит получават държавна подкрепа за работата си,[29] онези, които системата не припознава като представителни, продължават да бъдат репресирани.[30] По времето, когато Живкова ръководи Комитета за изкуство и култура, Държавна сигурност ликвидира в Лондон известния писател Георги Марков.[31]
През октомври 2012 г. в Софийския Университет е организирана конференция, посветена на личността и творчеството на Людмила Живкова. Граждански протест осуетява началото на мероприятието.[32] Един час по-късно конференцията, в която участват учени и от Германия и Русия, се провежда, а докладите са издадени през 2013 г. в сборника „Културното отваряне на България към света“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“).
