Стефан Дичев (1920 – 1996) е български писател.
из „Пътят към София“ (1977)
- Андреа вървеше след брат си, ала не се спря да поздрави Сесил, а продължи към оная, която напоследък така ожесточено нападаше в своите мисли. На тръгване за консулството той си бе наумил да отбягва Неда. Страхуваше се, че гласът му ще издаде неприязненото чувство към нея. Ала едва влязъл, той се озова насреща й, гледаше я удивен и замаян от мекото сияние на светлото й лице, от очите, които трепкаха насреща му изненадани. Тя беше в рокля от розова дантела върху бяла коприна, горе съвсем по тялото, а долу с малка турнюра и шлейф, последната от нейните любими рокли, купени на тръгване от Виена, които така дискретно я изтъкваха. Колко е красива, мислеше той, без да го съзнава, и запленен от цялата нея, макар да не откъсваше поглед от очите й. Никога не съм го виждала такъв, мислеше и Неда, удивена от новия му вид. Как отива на бледото му лице този черен фрак… Но защо ме гледа така? В същия миг съзна, че сама го гледа и рязко отмести погледа си. — Първа част, стр.110.
- Кога влезе Сен Клер, кога се ръкува и седнаха в кабинета – на всичко това Леге вече не отдаваше никакво значение. Мислите му бяха изцяло погълнати от Андреа и той го виждаше в една нова светлина, която разкриваше човек, съвсем различен от оня, който си беше представял. Чак сега ми става ясно, казваше си. Но какво му бе ясно и какво всъщност можеше да бъде ясно, Леге не се запитваше. Загубил способността да размишлява и да анализира, нещо, което беше вършил цял живот, той сега се оставяше безволно само на инстинкта си. А инстинктът му подсказваше, че Виторио е добър, че Сен Клер е лош и че Андреа, когото бе видял преди малко, обича Неда така, както той самият никога не бе обичал. Това го порази. Ала то му разкри и загадката, над която дни наред вече си блъскаше ума. Ето защо го обича и тя, каза си той и за първи път не се почувства засегнат и излъган. — Втора част, стр.362.
из „Рали“ (1960)
- Боже мой, това бях аз!
Гледах и не можех да повярвам. И не турските дрехи ме учудваха, а лицето ми, изразът ми, стойката. Каква промяна за тези два месеца, откак животът ми се беше преобърнал! Аз все още се мислех момче, но ето че този, който ме наблюдаваше от огледалото, беше момък с твърди черти на изгоряло от слънцето луничаво лице, сивите очи гледаха някак напрегнато и остро; изпод елека се очертаваха мускулести рамене; нетърпение и дързост лъхаше от цялата ми фигура. Бях пораснал, без да забележа. Страданията и премеждията ме бяха преобразили, защото животът е нареден така, че нищо да не получаваш даром.
