Тайната на старата къща / Бойко Цветков

Тайната на старата къща

(разказ – приказка)

Преди години във всяко селце имало по една стара, незнайна и необитавана от никого къща.
Обгърната в бръшлян и бодливи храсти, а каменния ѝ покрив я прихлупвал с позеленели от времето плочи. Никой не ѝ обръщал внимание, а и най- старите хора не помнели нейната история.

В нашето село тя се намира по пътя към Синия вир на реката. Оградата и от редени камъни отдавна е полегнала в тревата и на нейно място на воля растат макове и шипкови храсти.

Юлската жега ни приканва да вземем въдиците и да се спуснем към реката. Там е прохладно, брегът е обрасъл с гъста зеленина, а под речните камъни щъкат кротушки, отправят се към спокойната вода на вира и после обратно по бързеите се шмугват отново под камъните.
От всички деца аз съм най-малък и съм момче. Сестра ми и нейните приятелки са по-големи и са отлични рибарки. Всяко лято сме тук, на село. Познаваме се, растем заедно, ваканцията ни зарежда с емоции и приключения, а есента се разпръсваме по градовете, та чак до другото лято…
Понякога пълним по цяла кофичка с риба. Която от бабите ни е по-свободна я приготвя, а ние с нетърпение чакаме на сянка под лозницата, да хрупаме тая припържена вкусотийка.

По пътя за реката минаваме край старата къща. Едно от момичетата разказва, че тук преди време е живял някакъв самотен старец. Като млад бил библиотекар някъде по града, после се заселил тук и до дълбоки старини обитавал къщата. Тая история момичето я чуло от баба си, а тя – от някой друг, преди нея.
Докато ловим риба, си говорим за къщата, после за други неща и отново за нея. Някаква тайна имало вътре, но никой не знаел каква е точно. Постепенно детската ни фантазия ни обсебва и любопитството ни кара да надникнем вътре.
Слънцето още жари босите ни крака, в кофичката вече има доста риба, а ние нямаме търпение да тръгнем наобратно.

Къщата си е все там, забулена в хлад и растителност и ни привлича. Всеки един от нас сам не би влязъл, но сега сме всички заедно и смелостта ни е достатъчна за да разбулим тайната.
Мятаме кофичката и въдиците в тревата край един от камъните на оградата и се промъкнаме между храстите на малкия и двор. Пред вратата и са наредени няколко каменни стъпала покрити с мъх и изсъхнали охлюви. Сестра ми е най-смела и се опитва да отвори. Очакваме да е заключено, но не е. Вратата изскърцва и отгоре ни се посипва ситен пясък. Хванали сме се по двойки за ръце. Вътре е полумрак и ни лъха миризма на влага. По пода на малката стаичка са разхвърляни разни предмети потънали в прах, а навсякъде са провиснали сиви паяжини, натежали и отдавна изоставени. Оглеждаме всичко наоколо, но любопитството ни с всеки изминал миг намалява. Очакваме годините да са запазили нещо интересно и за нас, но такова явно няма.
В дъното на стаята, от тавана до пода виси стара, прокъсана завеса, натежала и пропита от застоялия въздух.
Какво ли има там, зад нея?…

Едно от момичетата се отправя към стената с единствения прозорец. До него, разкривена на една страна, стои етажерка с няколко книги. Докато отърсва от една от тях пепелта, чуваме отчаяния и писък и всички изтръпваме. Огромен паяк, още по-изплашен и от нас, бърза да се скрие между другите книги на лавицата.
Сред като страхът ни отминава се скупчваме окоро нея, а тя разлиства кориците. Толкова много книги имаме за прочит през лятото, а не сме ги отваряли още. Гледаме пожълтелите с времето листа и таим любопитство, какви ли истории има вътре.

В този миг се случва нещо странно. Може би от шумът който вдигаме, тежката завеса, отсреща пада. Стаята се изпълва с облак прах, който ни кара да кихаме и да притворим очи.
След няколко минути всички стоим като вцепенени. Там, зад завесата стои старец. Приседнал на малко столче, с бяла брада и широкопола шапка. Видът му е толкова спокоен, че страхът ни отминава бързо и вторачени го наблюдаваме с интерес. До него, на пода, е легнало бяло, грациозно куче, а от другата му страна – още две. Прошарено, голямо и изцяло черно, дребно. Всички, освен дребното куче излъчват някаква доброта и спокойствие. А то, може би е палавника на компанията, защото ни наблюдава настойчиво, готово да скочи към нас, ако някой се опита да помръдне.
Старецът е облечен дрипаво, в стар, пролинял костюм, но в погледа му личи горда осанка. В мигът в който се размърдва и леко разтваря сакото си, оттам излиза нещо дребно и черно, с дълги космати ръце и с пъргав подскок се озовава на рамото на стопанина си. Маймунка.

Усещам сестра ми до себе си. Хванала ме е за ръка и ме стиска. Не от страх, а от щастие. Усмихва се. Другите момичета също се усмихват. Докато се мъча да разбера какво става, чувам музика, нежна и тиха. Старецът опъва лъка на стара цигулка и звуците се леят, потъват наокоро и всичко придобива празнични форми. И в този миг прозвучава гласът на втора цигулка, още по-вълшебен и нежен. Зад стареца се появява малко момче, моя възраст. Свири прекрасно, сякаш музиката излиза от сърцето му, трогателна и пареща.
Под звуците на тоя прекрасен оркестър, дребното куче се вдига на задните си лапи и започва да се върти около другото – грациозното, явно дамата. Този танц ни развеселява, а старецът се извръща и иззад себе си измъква огромна арфа. Грубите му старчески пръсти се плъзгат по нежните струни на инструмента и подсказват за стар музикант, виртуоз.

Миговете летят и сякаш сме пред сцена. Това вълшебство ни се ще никога да не свършва, но то изведнъж секва. Старецът едва тогава става и се покланя с артистичен жест. Кучетата се въртят в кръг и махат с опашки, а малкото момченце неопитно свежда глава.
В този момент маймунката отново се покатерва на рамото на стареца и грабва шапката му. Скача на земята и с важна походка се озовава пред нас. Толкова сме смаяни, че неволно протягаме ръце към поднесената от маймунката шапка. Чува се звън на монети, а цигулката на малкото момче свири нежна мелодия, която би размекнала и най-коравото сърце.
На всички ни очите се изпълват със сълзи, а маймунката, доволна от събраните пари се прибира при стопанина си…

В този миг, отвън се чува гласът на една от бабите ни:

– Чакай да видя какво правите там! Кой ви каза да влизате в тая съборетина?…

Видяла въдиците и рибата отвън и се досетила къде сме.
Стоим вътре и не смеем да излезем.
Стаята е отново празна, а отсреща виси старата, прокъсана завеса.
Какво ли има зад нея?…

Момичето оставя книгата на мястото си и излизаме навън. Лъха ни свеж, топъл въздух. Слънцето клони към залез и не е вече толкова жарко, а бабата, уж ядосана ни се заканва весело с пръст:

– Калпазанки! И тоя, малкия, с вас сте го помъкнали, а толкова книги имате да четете за лятото…

. . . . . .

Тайната на старата къща остана вътре, книгата – също, защото и тя и тайната трябва да останат вечно, за години напред, докато има лета и деца…

(А вие, досетихте ли се за името на книгата?)

https://e-sustnost.com/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.