Одата „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ е първата творба в стихосбирката „Поля и гори“ (1884) на Иван Вазов.
То продължава и утвърждава традицията във Вазовата поезия родината да бъде лирически представяна и изживявана.
Текст
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайнo!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можа да те остави?
Кой има сила твойте картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров,
в случай, че Бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами,
и твойто име свято нерядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Ах, ний живейме в теб кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
