„МОЙ РОДЕН КРАЙ, РАЙСКА ГРАДИНА…“

През 1897 г., в кн. 6 на сп. „Българска сбирка”, е отпечатан полемичният текст „Един американец – велосипедист за България и българите” (навсякъде в цитатите запазваме автентичната граматика). Статията е родена от пътеписа на Томас Стивънс (1) (Стивенс по руския превод), започнал от Сан Франциско през 1884 г. и завършил в 1886-та. Като „преминал през цяла Америка до Ню-Йорк, гдето се качил на параход и отишел в Англия. От Англия през Франция, Германия, Австро-Унгария, Сърбия, България, Источна Румелия и Турция той се озовал в Мала-Азия. Обиколил той тъзи страна, гдето посетил Армения и, през Кюрдистан, отишел в Персия. От Персия той пак по море пътувал за Индия и, като я преминал напреки до границите на Афганистан, продължил своето пътуванье през Китай и Япония, а от там пак на параход се върнал в Америка, от гдето бил тръгнал”.

Това встъпление дължим на политика и публициста Стефан Бобчев, научил за Стивенс от руския превод „Вокруг света на велосипед” – приложение на сп. „Природа и Люди”, 1896 г. И останал взривен от прочетеното. Но пък, благодарение на лавината от чувства, днес имаме представа за още един словесен албум с пожълтели впечатления за страната ни. На границата на две столетия, достатъчно отдалечени от реалната представа на днешния съвременник. По данни на Бобчев велосипедистът ни гостува през лятото на 1885 г. и отделя за видяното шест страници. Самият преразказ е много интересен, защото представлява точни откъси от произведението, злъчно коментирани от нашия публицист. Пътят при влизането в България след Царибродската митница се оказва горист и неудобен за „яхание” на велосипеда. Срещат се дребни кончета, обременени с непосилен товар, между София и Ниш. Те се плашат при вида на дяволските колца, по определението на дядо Вазов. Животните се хвърлят край пътя, създавайки безпорядък. Но водачите им не се впускат в излишни препирни с автора и проявяват, по думите му, похвална снизходителност. По-нататък в горите той забелязва стада кози с пастири, които очевидно нямали понятие от цивилизация. „Има си хас – възкликва Бобчев – г. Стивенс да беше намерил българските козари с Шекспира или поне с Боклевата История на цивилизацията в Англия в ръка и да заведат с него препирня: кои козари са по-добри, тези, които живеят в ниските страни, или тези, що живеят в височините! Ний вярвами, че и г. Стивенс дълги години ще чака да види цивилизовани козари не само в България, но даже и в страни много по-напреднали в културно отношение от нашата… Па да ли в Америка козарите вече са станали пълни обладатели на цивилизацията?”

Както и да е. Страниците ни поднасят, едно след друго, грубовати натуралистични впечатления. За черния хляб с пясък и остатъци от варено пиле в него – в някакъв хан. За липсващите елементарни хигиенни понятия сред българите тук и там. За нечистите софийски механи, гдето ястието – хляб и нарязани краставици – се подава на „недодялани, плоски, дървени танури”. За стражата пред княжеския дворец, облечена във вехти униформи. И за объхтаните работници, имащи само три и половина часа за сън и почивка в денонощието. Тези мрачни краски идват много на Бобчев и той на свой ред разказва, че положението на трудовите хора не е толкова тежко и още ще се подобрява. И пита дали професионалното законодателство в Америка е изцяло в ред. Че тези наемни люде ядат превъзходен софийски бял хляб на нищожна цена. Столичните гости пък отсядат в добре уредения хотел „България” и ползват съседната ресторация, а има и фарфорови чинии…

Но Стивенс продължава: „Селените в дебели дрехи носеха в града кърчази с мляко от най-близките чифлици, ферми. Аз възпрях няколко от тях, за да проверя качеството на млякото и намерих го все нечисто и в таквиз съдове, които повидимому никога не се измиваха. Някои носеха на плещите си цедилки с сиренье, суроватката течеше из цедилките в гърбовете им. Ако любовта към чистотата е свързана с набожността, то се разбира защо българите са далеч от тази последнята. Те се също така нуждаят от цивилизуващото влияние на сапуня, както и в много друго, и ако ли пионерите не сполучат да им присадят християнската религия и цивилизация, то не е зле да се направи опит за сега да се основат една или две народни сапунджийници в страната.”

На тези разсъждения Бобчев отговаря, че „молим Бога да ни запази от неразбраните всевъзможни швабски и инглишки цивилизации, които ни правят от вън кукли – от вътре – панукли (чуми)” В смисъл, че е прибързано да се правят изводи за видяното върху предварителната убеденост за нещо изостанало, назадничаво, архаично. И че е нормално страни, битували в други обществени измерения, да се намират в различен стадий на развитие спрямо България. В случая такава, каквато я вижда Стивенс…

А той я вижда с пътища, осеяни с трапове, ями и камънаци. С изпоразвалените улици на Ихтиман, но и с топлата, плодородна долина по поречието на Марица. С дузината остри минарета на Татар-Пазарджик и с живописното разположение на Пловдив. Акцентът на описанието пада и върху общата разруха из населените места и на бедността. На разноликата етническа физиономичност. На ориенталската шарения и съжителството на хора и добитък, скитащ навсякъде.Като не пропуска да отбележи, че между турци и българи след Освобождението още тлеят стари сметки за уреждане. Намеква, че бившите господари търпят такова отношение, каквото сами са демонстрирали към раята – Бобчев категорично го отрича. Що се отнася до циганите, те, според Стивенс, имали „упорна ненавист” към всеки труд и пр. Все пак авторът споменава мимоходом, че населението иначе е добродушно и незлобливо, но и много изостанало от съседите си. Заради този извод Бобчев съобщава, че „ний има много да се препирами с негова милост”. И добавя: „Особенно пък „вънкашността” и „поведението” са много измамливи признаци и повечето пъти те могат само да введът в заблуждение пътешественникът. Ако някому туристу се случи като пътува в Саксония или в самия Лондон да бъде ограбен от твърде честите янкеседжии и „пикпокети” (picpoket) то има ли право той да прогласи Саксония за хайдушка страна и Лондон – за град на джебните кражби?” Не пропуска да защити и циганите, като поставя акцент в разликата между заселени и катунари. Споменава за ковачите, за джамбазите и цигуларите и за някои техни обичаи. И което е особено интересно – за езическите им, почитани свръхестествени създания – например Шаигруне, Фуви и Цугоманус. А във финалната си пледоария за нашите предци Бобчев споделя: „Българинът не е излиятелен, не е бързо откровен, както напр., съседите ни сърбите, нито обича да се подмазва като другите си съседи на Балк. полуостров. Той трябва да бъде изучаван и наблюдаван дълго време за да бъде вярно оценен. Тъзи необщителност прави много пътешественници, които на бързо минават и заминават през България, да не могът да си съставят едно вярно понятие за хубавите страни и добродетели на наший народ. Не е могъл да не попадне в тъзи грешка и американския оригинален пътешественник”. Все пак Стивенс прекрачва на турска територия, без поне веднъж да бъде нападнат от разбойници и обран. Нещо, което може би е очаквал. Оставил ни е, чрез превод от английски на руски език, спомени, грижливо подбрани от Стефан Бобчев. Не толкова в задочен спор с автора, доказвайки му колко не е прав. А да защити българщината в измеренията й на възстановена държавност, народопсихология, бит, духовност – светска и теистична. И на патриотизъм. Чувство, присъщо днес много, много повече на сънародниците ни от диаспората, отколкото на нас: бродещите из оглозганите й предели. Но в далечната 1897 г.- чувство много силно и свято, необрулено от делничната кал. То ще бъде блестящо защитено в предстоящите войни. Под знамена, бранени от децата и внуците на същите човеци, срещнати от автора по изровени от пороите пътища. Тези барутни дни са още далече. Предстои историята тепърва да разгръща кървавите си страници. А сега Стивенс, необезпокояван, нека премисля своите впечатления. Сигурен съм, че по своему те са верни. Бегла мозайка за България от „онова време”. Едновременно суверенна и… обременена от наследството на едно петвековно владичество. Устремена към Европа и света, но предпазливо – стъпка по стъпка. Авторът е предал това, което е видял – късчета мозайка от чужд нему географски и социален пейзаж. Един от многото по велосипедния маршрут. Доколко те са смислово запазени в преводите, е също важен въпрос. Спомени, заровени в праха на модерната забрава. Чрез тях сега спомняме и Стефан Бобчев – полемистът, с когото шега не бива, стане ли дума за Отечеството. Благодарим му, както и на пътеписеца, че неволно, чрез списание „Българска сбирка”, възкресяват късче отмряло време. А аз питам: „Къде сте вие, днешни полемисти, в името на майка България? Коя съвременна Цирцея ви превърна в доволни прасета? Хвалещи, грухтейки, чужди интереси в платената кал на съмнителни олтари? И нямате ли майка, да ви прокълне?” Е, това, последното, май е излишна лирика. А може би гаснещи искри от словесната жарава на Бобчев? Кой знае. Да, кой знае…

 

—————————–

 

(1). Томас Стивънс е роден на 24 декември 1854 г. в Беркхамстед, Великобритания, но е поданик на САЩ – когато е на 14 г., семейството му се мести там. Детската му мечта е да кара велосипед. По това време доминиращ модел е т.н. „пени фартинг” – с огромно предно колело и с миниатюрно задно, чийто прототип е хитовият велосипед „LeGrandBi”, представен от Арман Пежо през 1882 г. във Франция. Идеята на Стивънс да прекоси света идва, когато той е на работа в щата Колорадо. Велосипедът му е марка „Standard”, на чикагската фирма „Pope Manufacturing Company”. Първо пресича с огромни усилия Американския континент, а после реализира и околосветското си пътешествие. По-късно пътешества още много и участва в различни експедиции. В Англия се връща през 1895-та, създава семейство и се утвърждава като мениджър в лондонския театър „GarrickTheatre”. Автор е на книгата от 1000 страници „Aroundthe World on a Bicycle”. Умира на 24 януари 1935 г. в Лондон.

 

 

 

Източник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.