Откъс от новия превод на проф. Александър Шурбанов, изданието е дело на „Изток-Запад“
След Шекспировите Велики трагедии проф. Александър Шурбанов представя нов превод на Ромео и Жулиета, най-обичаната Шекспирова трагедия.
„Ромео и Жулиета“, Уилям Шекспир, превод Александър Шурбанов, изд. „Изток-Запад“, 2020 г.
„ВЛЮБЕНИТЕ ЩЕ УМРАТ, НО НЕ И ЛЮБОВТА…“
(От предговора на преводача)
Едва ли Шекспир е стъпвал някога във Верона, но днес той дава ежегодно значителен принос към благосъстоянието на този очарователен италиански град. Туристи от всички краища на света се стичат във вътрешното дворче на една късносредновековна сграда, обявена от местните власти за „Къщата на Жулиета“. Срещу скромна такса всеки може да се изкачи на балкончето, от което младата наследница на Капулети трябва да се е обрекла на своя Ромео. В прохода към дворчето тухлените стени са гъсто изписани и облепени с разноезични имена и клетви на влюбени. Двойки на всички възрасти се провират през този проход, за да стигнат до целта на поклонничеството си. В шареното сувенирно магазинче при изхода им се предлагат всевъзможни спомени от светото място – почти като църковни реликви. Най-правоверните могат да посетят и гроба на Жулиета, та дори и родовата къща на Монтеки, в която би трябвало да е израсъл Ромео. Присъстваме на създаването на своеобразна религия с нейните светини и култови атрибути.
Край една от възстановените наскоро крепостни врати на града има бронзов барелеф на Шекспир (малко труден за разпознаване) с цитат от неговата веронска трагедия, който започва със знаменития стих „There is no world without Verona walls“ (Няма свят извън стените на Верона), изписан на английски и италиански. Интересно е, че градът разчита за своето добруване не на своите сънародници, които първи са разказали покъртителната история на Ромео и Жулиета, а на един друг писател, който я е заимствал от тях и я е пренаписал на чужд език далеч извън стените на Верона – там, където не би трябвало да има нищо.
… Както в повечето си пиеси, и в Ромео и Жулиета Шекспир взима наготово сюжет, който вече е доказал своята привлекателност за публиката. Но както и във всички други случаи, той изтръгва от познатата история онова, което ще грабне вниманието на зрителите и извайва от него творба, която обрича на забрава своите източници, за да блести над всичко през вековете.
… Ромео и Жулиета е може би най-обичаната от широката публика Шекспирова пиеса с най-постоянно присъствие на театралните сцени по цял свят, а и във всякакви други преображения. Тя не може да остави никого безразличен със своята възторжена възхвала на любовта, която дори смъртта е безсилна да съкруши.
РОМЕО И ЖУЛИЕТА
ДЕЙСТВИЕ II. СЦЕНА II
Ромео излиза напред.
Ромео. Щом някой няма рана, здрав нали е,
той с белезите ѝ шега си бие.
(Влиза Жулиета – горе.)
Но чакай, що за светлина изгрява
от онова прозорче? Там е изток
и Жулиета е самото слънце.
Изгрей, о, слънце мое, и убий
ревнивата луна, тъй пребледняла,
затуй че ти, която си на служба
при нея, по-сияйна си от нея.
Не ѝ служи, щом тя е завистлива.
Девичето ѝ рухо като злъч е
зелено – само клетите глупачки
приемат да го носят. Отхвърли го!
Това е мойта мила, мойта обич!
О, само да го знаеше!
Тя проговори, но не казва нищо.
Какво от туй? Очите ѝ говорят.
Ще ѝ отвърна. Не, това е дързост.
Говори тя, но не на мен говори.
Там две звезди – от тези, дето светят
най-ярко на небето, – ще поемат
на път и молят нейните очи
да греят в техните небесни сфери,
дордето се завърнат. А какво ли,
ако очите ѝ са там, а те са
на нейното лице? Със своя блясък
тогаз то би засрамило звездите,
както денят фенерите засрамва.
Очите ѝ пък горе на небето
така обилно биха озарили
ефира, та и птиците, решили,
че не е нощ, запели биха в хор,
докато екне целият простор.
Виж как страната си с ръка подпира!
О, как бих искал да съм ръкавица
на нейната ръка, та да докосна
лицето й!
Жулиета. О, Боже!
Ромео. Тя продума.
О, светъл ангел, говори отново!
Ти тази нощ си толкова сияйна
високо там над мен – като небесен
вестител над подбеления взор
на смъртните, които в изумление
се просват възнак, за да гледат как
той крачи между белите стада
от сънни облачета и отплава
в безбрежния въздушен океан.
Жулиета. Ромео! О, защо си ти Ромео?
Защо не се откажеш от баща си?
От името си само отречи се,
или се закълни за мой любим –
и аз не ще съм вече Капулети.
Ромео. Да слушам ли или да проговоря?
Жулиета. За мене враг е само твойто име,
а ти си ти и без да си Монтеки.
Какво е туй Монтеки? То не е
нито ръка, ни крак, ни друга част
от тялото. Смени това си име.
Какво е в името? Това, което
се казва роза, и под друго име
все тъй приятно ще благоухае.
Та и Ромео, даже да не бъде
Ромео, чистото си съвършенство
ще съхрани и без това си звание.
Ромео, името си съблечи
и срещу името, което част
от теб не е, мен цялата ще вземеш.
Ромео. За думата ти с две ръце се хващам.
„Любов“ ме наречи – и тъй покръстен
отново, аз не съм Ромео вече.
Жулиета. О, кой си ти, та от нощта прикрит,
проникваш в мойте тайни?
Ромео. Аз по име
не зная как да ти отвърна кой съм,
че името ми, о, светице скъпа,
щом като ти е враг, ми е омразно.
Напиша ли го, думата ще скъсам.
Жулиета. Ушите ми не са изпили още
сто думи от езика ти, но мигом
познах гласа. Не си ли ти Ромео,
а и Монтеки също?
Ромео. Ни едното,
ни другото, ако не ти харесват.
Жулиета. Но как дойде ти тук и за какво?
Градинската ограда е висока
и трудно се прекачва, а за теб
туй място означава смърт, щом някой
от моя род открие, че си тук.
Ромео. На любовта с крилата прелетях
над тези зидове – стени от камък
не могат любовта да преградят,
а любовта, когато може нещо
да стори, ще го стори. Затова
родът ти е безсилен да ме спре.
Жулиета. Ако те видят, те ще те убият.
Ромео. По-гибелни са твоите очи
от двайсет техни меча. Усмихни се –
и тяхната вражда ще е безсилна.
Жулиета. Не бих желала да те видят тук.
Ромео. Под нощната наметка аз съм скрит
от погледите им и стига само
да ме обичаш, те не ще ме стреснат.
Да ме погуби тяхната омраза,
а не живот без твоята любов!
Жулиета. Кой те упъти как да стигнеш тук?
Ромео. Тя, любовта, която ми подсказа
да търся – тя ми даде свойто знание,
а аз ѝ дадох взора си. Не съм
моряк, но даже до брега отвъден
на най-далечното море бих плавал
ако е за товар така безценен.
Жулиета. Ти знаеш, че лицето ми е скрито
зад маската на непрозирна нощ,
а инак то би пламнало от свян
след туй, което измълвих пред тебе.
Бих искала приличие да спазвам,
да отрека изреченото вече.
Но сбогом, благочестие! Кажи,
обичаш ли ме? Знам, ще кажеш „да“ –
и аз ще ти повярвам. Но дали
е вярна думата ти? Юпитер
над клетвите любовни, казват, смял се.
Ромео, мили, ако ме обичаш,
кажи го от сърце. Ако пък мислиш,
че прекалено бързо се предавам,
ще ти се цупя и ще казвам „не“,
та ти да ме ухажваш пак, но инак –
за нищо на света! Добри Монтеки,
в мен няма хитрост и навярно смяташ,
че поведението ми е леко,
но вярвай, аз ще бъда дваж по-вярна
от тези, дето хитро се преструват
на недостъпни. Сигурно и аз
по-недостъпна бих била, но ти,
додето се усетя, вече чу
признанието ми. Затуй прости ми.
На лековатост в любовта недей
отдава всеотдайността, която
потайницата нощ разкри пред теб.
Ромео. Кълна се в святата луна, която
поръсва по овошките сребро…
Жулиета. О, не в луната – тъй непостоянна
е тя, като променя всеки месец
закръгленото си кълбо, че с нея
и любовта ти ще търпи промени.
Ромео. В какво да се кълна?
Жулиета. Не се кълни!
Или кълни се в себе си, че ти си
мой бог и идол – и тогава аз
ще ти повярвам.
Ромео. Ако любовта ми…
Жулиета. Не се кълни. Макар да ти се радвам,
аз не изпитвам радост от това
среднощно съзаклятие, защото
е толкоз неразумно, тъй внезапно –
като светкавица, която гасне,
преди да кажем „светна“. Лека нощ,
любими. Пъпката на любовта ни
под летния съзряващ полъх нека
да се разтвори в най-прекрасен цвят,
когато пак се срещнем. Лека нощ!
От мойта гръд покоят и мирът
в сърцето твое да се възцарят!
Ромео.Тъй да си тръгна – незадоволен?
Жулиета. Какво очакваш тази нощ от мен?
Ромео. Размяна на любовни святи клетви.
Жулиета. Аз дадох ти я, без да я поискаш,
но бих я взела, пак да ти я дам.
Ромео. Назад да си я вземеш? Но защо?
Жулиета. За да ти я дарявам пак и пак.
Но аз ламтя за туй, което имам.
Като море без бряг е щедростта ми,
а любовта ми – също тъй дълбока,
та колкото и много да ти давам,
и с двете аз все по-богата ставам,
защото са безкрайни. Някой вика
отвътре. Сбогом, скъпа обич моя!
