ДОКАТО ДИШАШЕ…

В ПАМЕТ НА ХУДОЖНИКА КРАСИМИР ЗИНИН

…рисуваше. Това не е преувеличение, това е цитат: „Аз рисувам, както и дишам”, казва за себе си той. И допълва: „Аз рисувам денонощно. Буквално“. Мога да свидетелствам, виждал съм го, чувал съм го – така е. От хората, които познавам, Красимир Зинин беше един от най-слелите се със своето изкуство, не искаше (нито пък желаеше) да излезе извън полето му. А когато го стореше – чувстваше се неуютно, някак не на място, в небрано лозе. И приказките му бяха такива – все за изкуството, все за художеството… В пространството на рисуването Краси беше неуморен – всичко му беше интересно, всичко му беше любопитно: „Обичам картините ми да са различни и разнообразни, да не ми омръзват”. Затова е толкова трудно той да бъде уловен като творчески натюрел, да бъде вкаран в някакви изкуствоведчески рамки. Споделя, че любимият му художник е Салвадор Дали, но тъкмо си се втурнал да го закарфичиш в критическия си хербарий: „сюрреалист”, а той те изненадва с образи, където фигуративното и (де)конструктивното на сюрреализма се е преляло в неопределимото и неуловимото на абстракционизма. Преди много време бях написал по повод една негова изложба, че той рисува света преди сътворението, в онзи момент, когато планетарните частици се разбъркват безразборно и се съчетават невъобразимо. Някакъв емпедокъловски свят, който търси опипом своя най-устойчив, най-естетически лик. Но когато се вгледаш в по-нататъшните му творби, откриваш, че Краси те е опровергал, разнищил е убедеността ти, че ето – успял си да го разкриеш, успял си да го изтълкуваш. И съвсем на място са думите на режисьора Симеон Димитров, изречени за него: „Пред нас се развихря необузданата му фантазия. Какви ли не весели „чудовища” оживяват като в приказен свят. Същества непознати, но будещи симпатията ни, които пътуват, сякаш поели на околосветско пътешествие през чистите необременени очи на неклишираното въображение на дете. Сложните причудливи композиции трудно се идентифицират с конкретни земни силуети. Светът, който диша в тях, е щедър, весел, жизнерадостен и неудържимо изненадващ. Невероятен. Карнавалната стихия на въображението се излъчва чрез особените форми и чрез богатото колоритно обезумяване на багрите. Меки и топли крещят цветовете му – букети от светлини. Без хоризонти в рамките изригват боите, сякаш виждаме раждането на света, щедростта на сътворението”. И още в същия дух: „Деформацията, която е присъща на графичния израз на художника, е особена, естетична, будеща симпатия. Тя е средство за игровата същност на неговото изкуство. Защото зад цялата тази карнавална пищност се крие стихията на играта. Без никакво усилие целият негов свят, отразен в картините, се забавлява и играе. Достигнал вътрешната си свобода, Красимир Зинин – този мек, кротък, уравновесен човек с едра, тромава физика на мечок, рее своя въображаем вътрешен свят с лекотата на цветно, игриво, непосредствено детско хвърчило. Обърнал гръб на снобското постмодерно грозно, той поставя в ръката си пощурялата четка на една по детски забавляваща се душевност, която се опиянява от свободата и безгрижието на своята необуздана щедра игра. Игра, която изгражда хармония. А хармонията е сродна на духовността. В тази експозиция няма буквалности, няма баналности. Всяка картина има дух. Духът е невидим, но жив. Всяка картина е жива загадка”.

Жива загадка беше и Красимир Зинин – неудържим, развихрен, прекосяващ…

Той е роден на 7 септември 1951 г. в Бургас и ни напусна само двайсет дни преди да навърши 69 години, на 18 август. Загубата за града, че и за страната ни е огромна, тъй като Краси беше един свръхотдаден на изкуството човек, невероятно талантлив, който с гордост споделяше, че е трето поколение художник: „Аз съм трето поколение художник –  баба ми е била художник,  майка ми също и сега аз”. Тази генеалогическа приемственост на артичността се изявяваше и в упоритата му и всеотдайна работа с деца. Близо 40 години. Краси беше наясно: ако още от най-ранна възраст не закърмиш човека с любов към изкуството, изпуснал си го, изгубил си го. Затова и така всецяло се пренасяше в любопитния детски свят, за да му предаде ония умения, но и онзи дух, който да стори така, че когато порасне някогашното дете да не гледа единствено в краката си, но и да вдига поглед нагоре, към необятното на всемира. Много от днешните художници на Бургас са негови ученици, а за 65-годишнината си Краси – вместо да спретне поредната си изложба, събра и днешните, и вчерашните, че и онзиденшните си питомци в общо експозиционно пространство. Великолепен жест: утвърдени имена до едва прохождащи малчугани – Красимир Зинин знаеше как да създаде радост, да подари криле, с които да се рееш из художеството. Самият той има няколко изложби, почетен гражданин на Бургас е, носител е на награди за графика, включително европейска (2007 г., Австрия).

Всъщност аз малко греша с използваното време в този текст – говоря за Краси в минало несвършено, докато трябва да говоря в сегашно продължително. Защото неговият дух не си е отишъл и няма да си отиде от тази земя – като художник той остави прекалено много, за да бъде забравен, да бъде отвъден. А и картините му са тук – живи, искрящи, вдъхновяващи. От него имам един бял отпечатък – магичен; гледаш и потъваш в това бяло, което заблестява с някаква небесна светлина, ангелска. И изведнъж в друга картина виждаш дяволска богомолка, над главата ѝ се е проснала безопорна тъничка клонка на фона на жълто небе, а на нея са провиснали сухо листо и три ябълкови огризки; в ръцете си чудовищната богомолка държи везни, на едната поставка е положена червена ябълка, на другата – самодоволна жаба, може би защото е поне два пъти по-тежка от ябълката. Изсъхнали тревообразни растения и провиснали цицки върху здравия ствол на богомолката допълват изображението. Красимир Зинин наистина си играеше с образите, жонглираше с тях свободно и без напрежение, създавайки какъвто си иска свят – понякога въздигащ с чистотата си, друг път стряскащ с уродливостта си. А трети път те изправя пред творба, която ти навява една жизнеутвърждаваща меланхолия с поетичността си – двойно-тройният силует на контрабасист, приведен любовно над своя инструмент. Определят картините му като „енигматични гротески, самоиронични намигвания, многозначни метафори”, но сякаш най-точното определение за тях би било „виртуозни фантазии” и „свободни немирства”. И единствено ако и ти съумееш да се отдадеш на тези негови неудържими фантазии и на тази негова неограничена свобода, единствено тогава ще се домогнеш до неговия особен, познато-непознат свят. Вероятно тъкмо поради това той не е спирал да рисува, дори насън е мислел и сътворявал „поредната картина”: „Денонощно рисувам. Ставам посред нощ, рисувам. На масата винаги имам картина. Не ми дава мира, докато не я завърша”, за да ни представи този свой неизчерпаем свят, да ни го нарисува, да ни го предаде и то така, че и ние да се влеем и да се слеем с него. Свят, в който царува въображението, а творчеството е най-същностното му проявление.

В този свой особен свят се пресели Красимир Зинин. Но тъй като ни го завеща в картините си, неговият дух, неговият палав творчески дух завинаги остава тук с нас…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *