ПРЕКРЪЩАВАНЕ

Годината – 2013 – помня, месецът – не, в Унгарския културен институт Кръстьо Станишев, който обичаше да ме нарича Маринчо Страшния, след като ме поздрави с това обичайно за него обръщение, добави: – Никола Вапцаров?! Няма такъв поет. Има Никола Йонков.

Допреди тези три изречения на Кръстьо, ни бях чувал, ни пък имах повод да се замисля за основанието им.

Направих малка справка. Да, наистина е така: под най-важната част от творчеството си, онова на което самият той най-много е държал  – поезията, той се е подписвал Никола Йонков – както и на единствената си книга със стихове ,,Моторни песни“.

Имал е приживе обидно малко публикации в периодичния литературен печат и то само в издания, които са били маргинални, както са били маргинални и всички леви писатели преди 1944 г.

А те, пишещите, повече от две десетилетия са давали мило за драго да се появят в ,,Златорог“, там са били елитните писатели и елитните читатели. За по-масовия читател и за останалите претенденти на литературната слава е бил вестник ,,Литературен глас“ (1928-1944) на Д. Б. Митов, в който често са дебютирали и са авторствали талантливи, но все още неутвърдени пишещи: например Емилиян Станев, Веселин Ханчев.

Бившият ляв, бившият Новопътец Георги Цанев, преминал и през Златорог, търси среден, умерен път с основаването на списание ,,Изкуство и критика“ 1938 – 1943 г. В него той се опитва (и до голяма степен успява) да поддържа висока естетическа мяра, както в подбора на поетите, прозаиците, художниците, публицистите, така и в художественото равнище на публикуваното. В годините на своето издаване списанието има променящ се, но престижен кръг от сътрудници, сред които са: Т. Г. Влайков, Г. П. Стаматов, Г. Райчев, К. Константинов, Илия Бешков, Кирил Цонев, Борис Ангелушев, Дечко Узунов, Данаил Дечев, Ненко Балкански и др. „Изкуство и критика“ е предпочитана трибуна и на левите писатели от 40-те години – Христо Радевски, Г. Караславов, Орлин Василев, Павел Вежинов, Иван Хаджийски и др. На неговите страници правят са и част от първите изяви на Валери Петров, Богомил Райнов, Блага Димитрова, Александър Геров.

Но Вапцаров не ще видим в нито едно от тези издания. Не му е помогнало дори приятелстването с Хр. Радевски и Г. Караславов, за да се появи в списанието на Г. Цанев например, а това предполага, че те са го имали за още неосъществен, търсещ себе си автор. Големи са били мъките на поета, имал е ниско самочувствие, и ако би възкръснал, би се почудил на следсмъртната си възхвала и то дори от тези, които са го подценявали. Намек за пренебрежението и оцелял остатък от него виждам в предговора на Христо Радевски от 1948 г.: ,,Затова при едно сравнително изобилие на стихотворни опити и дори на завършени ръкописни творби, скъпернически нищожно е числото на стихотворенията му, които са печатани в периодичните издания“. – стр. 7. Както и в предговора му към ,,Никола Вапцаров, Съчинения 1969 г. В него Радевски пише: ,,Един ден критиката по-придирчиво ще се взре в неговите вдъхновени песни и ще открие в тях и слабости“, стр 5. (Всъщност изискването на Радевски за придирчивост е основателно, но никой не смее да го стори).

По бележките в изданието от 1969 г. (Никола Вапцаров, съчинения) направих справка за публикуваните стихотворения на Вапцаров приживе: общо 13, от тях с Никола Йонков – 9, като последната е от 1.03.1942, с Никола Йонков-Вапцаров – 3 и 1 с Николай Боен.

Пак с Никола Йонков в бр. 39, в. ,,Кормило”, 1 юли, 1936 г., на 1 стр., поетът фигурира под статия-некролог по повод смъртта на Горки с подписи на ,,видни представители на българската културна общественост. Между тях бяха имената на Караславов и Никола Йонков.” – стр. 128, Б. Вапцарова, ,,Вапцаров сред събратята си по перо” С., 1989 г.

Явно е, че самият поет е предпочитал да се именува Никола Йонков, Вапцаров е прибавял, за да се идентифицира пред познаващите го колеги от средите, в които е работил.

С Никола Вапцаров са подписани публикациите му, които е смятал за по-маловажни: написаното в проза – репортажите, есетата и литературната критика, всичко 8 и 3 на стихотворения за деца; всички тези публикации са в изключително маргинални издания, едва ли не ведомствени.

Защо е избягвал да се именува Вапцаров?

Вероятно е искал да се дистанцира от Йонко Вапцаров?!

Или пък има нещо друго…

Да замениш фамилното си име (Вапцаров) с бащиното (Йонков), не е ли и подсъзнателен опит да омилостивиш бащата; да го въздигнеш до родоначалството; бащата, който не те е приемал, такъв, какъвто си, защото те е вземал за непълноценен, за човек извън нормата, извън хората (не като хората), който те е презирал и комуто искаш да заслужиш признанието, да стане най-после доволен от теб. Нейде в гънките на тези толкова разнопосочни чувства е скрито и самопризнанието на поета за слабостта му да се справи с живота (често е прибягвал за помощ до Йонката), както и благодарността му за това.

В този комплекс на зависимости от бащата виждам и чинопочитанието на сина Никола към бащата Йонко. То е повече резултат на старание, респект, приличие и дори страх от силния му общоприет, и  наложен със сила, пораждаща страх, авторитет в семейството и обществото!

В лъжата винаги има нещо нездраво и зад нея се крие истинската причина. Когато тя се премълчава – прибягва се до лъжата: ,,Постави само името Никола Йонков, за да се прикрие от властта, но държеше на името Вапцаров“. (Б. Вапцарова, стр. 20, Н. Й. Вапцаров, Избрани стихотворения, Изд. на Българската работническа партия комунисти 1948 г.)

Това обяснение за името на поета е по повод на издаването на ,,Моторни песни“. Обяснение напълно неоснователно, защото той по това време е нямал вземане-даване с полицията, не е във военния отдел на ЦК, печата дотогава главно с това име – Никола Йонков.

Правото на името е свещено, неотнимаемо, както сянката на човека. Особено, когато поетът сам си го е избрал, по негови си, тайнствени повеления! Отнемането му е отнемане на личния избор.

Но такива са  идеологията и действията на другарите и другарите му: след неговото име, със същата лекота сменят националността на българите от Пиринско, след десетилетия – имената на сънародниците с различна вяра и етнос. Та нима не е съучаствал в същото и самият поет в Македонския литературен кръжок?

Употребят ли те приживе политически, ще те употребяват и след смъртта ти.

На Вапцаров не само му е присадена героична биография, но и ново литературно име.

Йонков (с повтарящите се сонорни в двете имена, благозвучните к, л, м, н, й, гласните о, и, а) отговаря на мекотата му, на несигурността му, на нежността му ако щете.

Във Вапцаров звучат нотките на революционно бойкото, мнимо героичното, официално държавното!

Из  ръкописа ,,Ние сплетохме здраво ръцете си – Вапцаров без маска и без грим” 1992 – 2020 г.

Марин Георгиев е роден през 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Братя Кирил и Методий“. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и Съюза на българските преводачи. През 1994 г. напуска Съюза на българските писатели и създава Сдружение на българските писатели. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Принос в документалистиката е романът му разследване „Третият разстрел“ (1993). Автор е на книги с поезия, проза, публицистика, поезия за деца: „От първо лице“ (1986), „Когато главнята стане дърво“ (1987), „Показания“ (1990), „Записки на слугата“ (1991), „Крах на митологията“ (1994), „Числа от букви“ (1994), „Здравей, разбойнико“ (1995), „Отворена книга“ (2011), „Доживяване“ (2011), „Ни Бог, ни Дявол. Избрано“ (Будапеща, 2015) и др.

 

Автор на статията –Марин Георгиев

 

Източник-https://kultura.bg/web

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *