Понякога Александра се сещаше за Дамянка, жител кореняк на онова малко селце. Беше висока, слаба, съсухрена, възрастта някак се беше отдръпнала от нея, невъзможно беше да определиш дали е на седемдесет или деветдесет години, или на повече. Откакто Александра я познаваше, Дамянка не се беше променила с нищо. Нито се беше прегърбила, нито се беше смалила, нито бръчките по лицето ѝ бяха станали по-дълбоки, нито тъничката бяла плитка, която се показваше изпод забрадката ѝ като змийче, беше изчезнала, нито беше захвърлила кафеникавата вълнена жилетка, която носеше зиме и лете, и с която и в най-адския зной не се разделяше. Походката ѝ беше лека, бодра, жизнена. Живееше със семейството на сина си, двете му дъщери, техните деца. Всяка сутрин, независимо дали в пек или в мраз, Дамянка отива до центъра на селцето, където е магазинът, единственият впрочем магазин, прави покупки и се връща по дългата, дългата улица у дома. През летните утрини пред магазина се събира със съседки приятелки. Взимат си от машината кафе за 50 стотинки, сядат на пейките и си говорят. Да минава по-бързо времето, казва Дамянка на Александра, защото иначе, особено през лятото, като се затворя в стаята си и чакам денят да превали, а той край няма, летният ден, когато започнеш да го чакаш от сутринта да свърши, много дълъг ти се струва, докато се стъмни и дойде най-сетне време за лягане.
Да, познавам тази жестокост на летните дни, отвърнала ѝ беше Александра, която знаеше, че с Дамянка може за всичко да си говори, че Дамянка за всичко я разбира. Тази жестокост на летните дни започва от края на юни и трае до септември, октомври, особено ако времето е хубаво, особено ако лятото е горещо, а обикновено времето е винаги хубаво и горещо през лятото и това усилва тази жестокост, и дните се струват на човека безкрайни, неизбродими, следобедите са най-бавни, те най-натежават, най-задушават. Иска ти се да можеш да плачеш в такива следобеди, да можеш да страдаш, да можеш да умреш от страдание и копнеж едновременно. Където и да отидеш, на каквото красиво и прохладно място да си, да си дори на място без печал, часовете на летните следобеди те застигат и те увиват в себе си като пашкул и като че ли спират, спират да изтичат, застиват на едно място и изпращат знойните си, жарки, безмилостни лъчи върху теб.
С всички хора е така, отривисто и спокойно я прекъсна Дамянка, обаче аз си пускам още от раното следобед телевизора, децата ми се сърдят, че го пускам много високо, но инак не чувам, макар стаичката ми да е малка, но все нещо говорят там, ако ли пък не, натискам на друг канал, само да има думи некакви, хора, лица, човешки гласове нали са, това ми трябва на мене и ще знаеш, става по-леко, опитай и ти, разсейваш се тогава с тия хора от телевизора и много много не му мислиш. Някога даже така се отплесвам, че му отговарям на този, дето говори, ако нещо не съм съгласна или пък, ако съм съгласна. После се смея на себе си, а като се засмея на себе си, най-весело става.
За какво мислиш по цяло ден? попита я невинно Александра. Е, засмя се Дамянка, как да ти изброя мислите си за онова, което е било 93 години вече, малко ли хора са минали през очите ми, през ръцете ми, малко ли труд съм оставила по нивите, по двора, по къщата, по децата, всичките ми вече роднини отдавна са под земята, само аз още стърча отгоре ѝ, ходя по нея, като плашило станах за хората, краката не ме държат, коленете се подуват, вените се пукат, отвътре огън ги изгаря, отвънка лед студени, боса ходя по плочите в стаичката и слушам телевизора, ден след ден, ден след ден, ти как мислиш, моето момиче, малко ли са тия години за мислене, за припомняне?
Приличаш ми понякога на светица, Дамянке, искаше да ѝ каже Александра, но не посмя, нямаше да ѝ стане приятно от това богохулство, щеше да махне с ръка и да се засмее от притеснение. Прекарала си живота си в работа, в усърдие, оскъдица, труд, недоимък, с разум, чест и грижа за насъщния и за другите, имаш правнуци, помниш имената на всичките, и рождените им дни също, никому не тежиш, сама се грижиш за себе си, понякога се шегуваш с хората и със себе си, помниш всичките 93 години, излъчваш деликатност и скромност, но едновременно и строгост, не отстъпваш от своето и сега по цял ден се подготвяш за срещата със смъртта, нали затова все мислиш, Дамянке? Затова летните дни изглеждат толкова тежки за изтърпяване. Изпрала си, сгънала си, подредила си дрехите, с които да те облекат, одеяло да те завият, свещи даже си купила да припалят, казала си къде да те погребат, до мъжа ти, наредила си на коя съседка кои дрехи да подарят, заръчала си им също да измажат стаята, като си тръгнеш, хубаво да я измажат и пребоядисат заради миризмата. Сигурно и ще умреш така, както си живяла, Дамянке – с кротост, с мир, с чест, непосрамно, безболестно, с открито чело, с поглед, обърнат навътре. Ще откажеш първо да ядеш, после ще пиеш все по-малко вода. Няма да позволиш да те закарат в болница. Ще останеш на своето си легло. Ще кажеш никой да не влиза при тебе повече. Ще се обърнеш с лице към стената и така ще си тръгнеш от този свят, Дамянке. Всеки би искал да бъде като тебе, Дамянке, затова ми се струва понякога, че си толкова прозрачна, като че ли светиш отвътре, Дамянке, това искаше да ѝ каже Александра, но не смееше, разбира се, за тези неща дори с Дамянка нямаше как да се говори.
