Никола Петков

Никола Димитров Петков (21 юли 1893 – 23 септември 1947) е български политик, лидер на БЗНС и обединената демократична опозиция, убит от комунистическия режим[1]. В политическия живот Никола Петков навлиза в началото на 1930-те години. Участва в учредяването на Националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт през 1944 г. През 1947 г. е осъден на смърт чрез обесване заради съпротивата му срещу налагането на комунистическия режим. Измъчван и убит с чук, после качен мъртъв на бесилото.

Син е на политика Димитър Петков и на Екатерина Ризова, сестра на Димитър Ризов. Брат е на Петко Д. Петков, убит от наемен убиец през 1924 г.

Завършва класическия отдел на I софийска мъжка гимназия (1910). Записва се да учи право и политически науки в СорбонатаПариж. Завръща се в България по време на Балканската война: през 1912 г. е войник в гвардейския полк.

След Първата световна война продължава следването си в Париж. Завършва го с отличие през 1922 г. Постъпва на работа в българската легация в Париж. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, занимава се с журналистика.

Обществена дейност

През 1929 г. се завръща в България. Редактор е на вестниците „Земя“ (1931 – 1932) и „Земеделско знаме“ – орган на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932 – 1933). Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Член е на Постоянното присъствие на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932 – 1933).

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС „Александър Стамболийски“, станало известно като БЗНС „Пладне“. Сътрудничи с демократическите партии и с Работническата партия (легална форма на нелегалната БКП). Народен представител в 24 Обикновено Народно събрание (1938 – 1939). Настоява за защита и възстановяване на Търновската конституция и се обявява против едноличния режим на цар Борис III. По тази причина през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград.

След емигрирането на д-р Г. М. Димитров през 1941 г. поема ръководството на БЗНС „Александър Стамболийски“. Броени дни преди германската армия да навлезе в България през 1941 г. полицията интернира Никола Петков в лагера „Гонда вода“ край Асеновград. През 1942 година води преговорите с комунистите за включване на БЗНС „Пладне“ в Отечествения фронт и от август 1943 година е член на новосъздадения негов Национален комитет[2]. На 30 януари 1944 година е интерниран в Свищов при сестра си и зет си, където остава до юли същата година[3].

Политическа дейност

Паметна плоча на фасадата на къщата в София, където Петков е живял от юли 1944 до юни 1947 г.

Къщата на Н. Петков на ул. „Цар Иван Шишман“ № 12 в София

Като участник в Деветосептемврийския преврат Никола Петков е сред възможните външни министри в първото правителство на Отечествения фронт, но остава министър без портфейл от 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. През този период привържениците на правителството извършват масови убийства и заседава т.нар. Народен съд, като самият Петков участва във вземането на решение за създаване на концентрационни лагери за политическите противници[4].

През януари 1945 година под натиска на комунистите и Съюзническата комисия Г. М. Димитров е отстранен като водач на БЗНС, а мястото му е заето от Никола Петков.[5] След инициираното от комунистите разцепление на БЗНС, от лятото на 1945 г. е лидер на Българския земеделски народен съюз – Никола Петков и антикомунистическата Обединената опозиция, като комунистическото ръководство започва да го разглежда като основна заплаха за режима, а комунистическият лидер Васил Коларов го определя като „център и надежда на цялата разнолика опозиция“.[6]

През декември 1945 година Съединените щати и Великобритания поставят като условие за признаване на българското правителство включването в състава му на 2 представители на опозицията. По указание на Йосиф Сталин на 5 януари 1946 година министрите Кимон ГеоргиевДамян Велчев и Антон Югов се срещат с лидерите на опозицията Никола Петков и Коста Лулчев, но те категорично отказват да влязат в правителството, отхвърляйки легитимността на изборите от ноември и настоявайки за прекратяване на терора на комунистите. На 10 януари в София с Петков и Лулчев се среща съветският първи заместник-министър на външните работи Андрей Вишински, но те не променят позицията си. Петков отказва да се срещне с Вишински в 02:30 през нощта, заявявайки, че по това време посещава само приятелките си[7].

От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI Велико Народно събрание (1946 – 1949).

Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 24 април 1947 г. ревностният защитник на земеделската кауза Мейнард Барнс е отзован от София, а след по-малко от седмица е спрян в. „Народно земеделско знаме“. На 5 юни 1947 г. американският сенат ратифицира подписания на 5 февруари същата година мирен договор с България, което е първата стъпка към признаването на комунистическата власт от страна на САЩ. Същият ден е снет депутатският имунитет на Никола Петков и още в сградата на Народното събрание е арестуван, при което заявява: „Имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и своя брат – да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си за свободата на българския народ“[8]. Касирани са също 23 депутати от опозицията, с което нейното представителство в законодателната власт на практика е разгромено[9]

От 6 юни до 15 юли 1947 година Никола Петков е разпитван в Държавна сигурност вследствие за подбудителството на Марко Иванов, Борис Гергов и други офицери за предполагаемото възстановяване на Военния съюз и подготовката на държавен преврат. Заради засиления международен интерес към случая той не е подложен на обичайните изтезания, а режимът му в ареста е следен лично от диктатора Георги Димитров. В показанията си Петков отхвърля всички обвинения, като заявява, че продължава да подкрепя учредителната декларация на Отечествения фронт и първоначалната програма на неговото правителство от 17 септември 1944 година, но отхвърля извършваните от режима насилия.[10]

От 5 до 14 август 1946 година протича режисиран съдебен процес срещу Никола Петков и на 16 август той е осъден на смърт чрез обесване и глоба от половин милион лева въз основа на Наредба-закона за защита на народната власт. Изпълнението на присъдата е забавено, тъй като властите изчакват влизането в сила на мирния договор с Обединените нации на 15 септември, а от друга страна се опитват да убедят Петков да поиска помилване, признавайки се за виновен. Той отказва да напише саморъчно молба и службите изготвят такава от негово име, която по-късно е изложена в Музея на революционната бдителност.[11]

Макар решението за екзекутирането на Никола Петков да е взето от комунистическото ръководство още при арестуването му, след произнасянето на присъдата все още се обмисля целесъобразността на нейното изпълнение.[12] На 13 септември Васил Коларов поставя писмено въпроса пред намиращия се в Москва Георги Димитров, излагайки опасенията си от отрицателния отзвук в страната и предлагайки присъдата да бъде заменена с доживотен затвор, като Петков бъде „напълно обезвреден в затвора“.[12] На 17 септември Димитров, който смята подобна стъпка за опасна проява на слабост от страна на режима, нарежда присъдата да бъде изпълнена, позовавайки се на мнението на съветските власти.[13][12] На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на Димитровия режим,[14] като продължава да настоява за отмяната на смъртната присъда на Петков.[8]

Смъртната присъда на Никола Петков е изпълнена в 1 часа сутринта на 23 септември 1947 година в Централния софийски затвор. Тялото му е погребано в необозначен гроб на Централните софийски гробища. След края на комунистическия режим роднини на Петков установяват мястото на гроба му – парцел 125, ред 11, гроб 9/10, но в него по-късно са погребвани и други хора.[15]

Отличия и награди

На 23 декември 2016 г. е удостоен посмъртно от президента Росен Плевнелиев с орден „Стара планина“ I степен „за извънредно големите му заслуги в борбата против комунистическата диктатура и за изключителната му гражданска позиция и противопоставянето му срещу налагането на комунистическия тоталитарен режим“[16].

 

Източник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *