Съединение на Източна Румелия с Княжество България

Съединението е актът, с който на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 година автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно на решенията на Великите сили на Берлинския конгрес.

До Съединението се стига след народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, ПазарджикГолямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет. В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив Гаврил Кръстевич е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I.

Съединението провокира Сръбско-българската война (ноември 1885) и Българската криза.

През август 1878 г. в ПловдивТърново и други български градове възникват комитетите „Единство“, които си поставят за цел национално обединение противно на Берлинския договор. В началото на 1879 пловдивският комитет в състав Драган ЦанковКонстантин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти. Поради негативното отношение на останалите Велики сили, те пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в Източна Румелия.[1]

България след Берлинския конгрес през 1878 г.

Изострянето на граничните спорове на Османската империя с Гърция и Черна гора и идването на власт на Гладстон във Великобритания провокират нова акция за съединение през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига, поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Петербург.[2]

Становището на Великите сили за запазване на статуквото и междуособиците в Княжеството по време на Режима на пълномощията отлагат следващата съединистка акция. Тя се състои през пролетта на 1884 година, когато опозиционната Народна партия организира масови демонстрации в Източна Румелия под лозунга за обединение с Княжеството, и е прекратена скоро след като партията получава властта в областта при новоназначения генерал-губернатор Гаврил Кръстевич.[3]

След Съединението България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Нежелаейки конфликт, в който могат да бъдат въвлечени, Великите сили сдържат турската интервенция, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия.[18] Поради недоверието си към княза, датиращо още от Режима на пълномощията, руският цар Александър III отказва да подкрепи българската дипломация[19], макар и да заявява на български делегати, че „за разединение и дума не може да става“[20]. В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез него да елиминира руското влияние в България. На провелата се в края на октомври конференция в Цариград британският представител Уилям Уайт и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар, подкрепено от посланиците на останалите сили.[21]

Безрезултатността на посланическата конференция провокира сръбския крал Милан. С подкрепата на Австро-Унгария, в началото на ноември той хвърля войските си срещу България.[22] Последвалата Сръбско-българска война е решена с битката при Сливница. След победата на българите и Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен.

Територия на България след Съединението

Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села.[23] Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908 – 1909 г.[24]

Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и ревизията на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.[25]

В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешнополитическа дестабилизация на Княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 г. договорености, заплаха от сръбска и османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява начина, по който е постигнато обединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок. Борбите между русофили и русофоби ескалират с Деветоавгустовския преврат, последван от абдикация на Батенберг и скъсване на българо-руските отношения през есента на 1886 г.[26]

Изтоник

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *