ДУМИ СЪС СЛЕДИ

Вече позната на четящите хора у нас след една успешна стихосбирка – „Хълбоци и пеперуди“, един успешен роман – „Остайница“ (за който ѝ е присъдена Националната литературна награда на името на Елиас Канети), Рене Карабаш ни среща с втората си поетическа книга – „Братовчедката на Зорбас“. В нея, за радост, откриваме онова писане, с което младата поетеса „влезе“, да не кажа „нахлу“ рязко, стремително и безкомпромисно в българското литературно поле. В тази стихосбирка думите отново имат плът, не бездиханна, не ефирна, както някои си представят плътта на поезията, о, не – те разсичат и „ръфат“ дори, понякога галят, а после удрят, блъскат се сами в себе си, а от взаимните им срещи, удари или прегръдки се изграждат стихове, в които човешкото сърце пулсира отчетливо, минало и сегашно се срещат, разменят местата си понякога, а човекът няма покой, няма уседналост, няма успокояващо знание и яснота за нещата. Толкова е днешно, честно и умно, бих казала, това разбиране на Рене Карабаш и нейното лирическо аз за нещата, за света.

„Братовчедката на Зорбас“ (заглавието е много промислено, едноименното стихотворение подсказва това) има две ясно обособени части, наименовани – Книга първа и Книга втора. В тях също откриваме разчленявания, маркирани от своеобразни „срезове“, които според моето четене са важни за цялостния смисъл на стихосбирката, а такъв, пак за мен, има, важни са и като лирически и смислови опори в писането – те очертават и движенията  в книгата. Но те не са хронологически, те са повече от това. Те са преплитания, свързвания, събирания и отдалечавания. Започваме от детството и чушкопека, намесва се читателят, това е много важно, защото писането, думите, поезията са важни в тази книга, после близостта, тя е толкова лесна и толкова трудна, колкото и дълбаенето в себе си, в „опита за автопортрет“. И любовта – „толкова те обичам…“. Важно ми се струва и това, че и двете „книги“ в стихосбирката могат да се четат като лирическа „автобиография“ на авторката, както и своеобразна авторефлексия, психологически самоанализ, разбира се, доколкото той е възможен. Със сигурност може да ми опонирате с твърдението, че забравям същностното за литературата – тя не е реалността. Не, не го забравям, просто искам отново, както в началото, да наблегна на важната способност на Рене Карабаш да работи с думите като с жива плът. Жива и нейна!

Книга първа е повече минало. Детството – с героите му. Баба, татко, мама. Пътувания, игри, стаи, миризми, домати, семки. Тук някак нещата са прости. Именно простотата определя този свят. Не че ги няма първите въпроси, първите непокорства. Но цялостта я има.

Книга втора. Да „поговорим“ за любовта. Сложно нали? Човекът е, от една страна, „остров“. А от друга – твоето друго, твоето намерено любимо същество, може да те накара да се отречеш дори от себе си… „толкова те обичам“. Но не толкова, че да не съзнаваш, че „аз съм аз/ти си ти…“ Силна е тази Книга втора най-вече с драматизма на изживяването на любовното чувство. В нея има и тотално себеотдаване, и прозрение за различността – на едно човешко същество от друго. На две обичащи се човешки същества.

Това е много днешна поезия. Лична и пристрастна. Нехаеща за традиции и авторитети. Танцуваща с думите, като един Зорбас. Малко по-млад, не толкова мъдър, но справящ се са най-важното – с живота, такъв какъвто го живее.

Братовчедката на Зорбас

Майка ми не знае нищо за Фройд
не знае кой е Ошо
нито Кришнамурти
за Щайнер ще каже
„щайга ли каза?“
тя не е психотерапевт
но знае кой точно е Бог
на въпросите ми отговаря кратко:

Помириши цвете
прекопай градината
отвори широко прозорците
и пей!

И думите във всички книги
на библиотеката ми изчезват
страниците им политат бели
над главата ми
и аз запявам най-сетне
истинската песен на живота

AMOUR

Може битова е любовта:

да наблюдаваш струйката кръв
потекла от носа на любимия
да бършеш своя собствен нос

и кръвта отсреща да изчезва

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *