Клементина Манчева е родена през 1982 година в гр. Ямбол. През 2001 г. завършва изобразително изкуство в ямболската гимназия „Васил Левски“. Между 2001 и 2007 година се дипломира като бакалавър по Моден дизайн и магистър по Графично и пространствено проектиране в НБУ София. През 2012 година решава да се посвети на рисуването, като предпочита акварела за изразно средство. В интервю з Клементина пресдтавя някои от новите си творби и разказва как се чувства един художник на прага за зимата Как един художник се подготвя за зимата?
Не се подготвя. Художниците живеят със зимата вътре в тях. Непрекъснато и без значение от сезонът, в който се намират другите хора. Може би за това е тази страст към огъня – метафорично – към изгарящите преживявания, връзки, състояния, ситуации. Опитваме се да прогоним зимата, която ни сковава отвътре. А може би говоря само за себе си. Останала ли е топлина от лятото или всичко е раздадено? Не знам. „Лятото“ трае твърде кратко. Моето лято се намира в измерението наречено Любов. А там е винаги е буреносно – гърми, трещи, ураганни ветрове, дъжд изведро, покаже се някой слънчев лъч и се скрие. Никога не е достатъчно. После идва зимата, в която ти остават единствено спомените за парещото слънце. Депресия, тъга и надежда за ново лято. Рисуването – несподелена любов е или…? Влюбване. Събличане. Отдаване. Обичане. Всичко.
Какво криеш в картините си? Себе си. Това, което не мога или не искам да излея другаде. В картините ми съм аз, толкова гола, колкото само нерв може да бъде. Какво се надяваш да се види в тях? Надявам се да не се види. Но хората са много сензитивни, все по-често се появява някой непознат, който е в състояние да издекламира душевното ми състояние на база една нарисувана роза, лодка, няма значение какво. И то с такава точност, каквато се съмнявам някой психотерапевт да може да постигне. Все още ми е загадка как се случва това. Може би никога няма да го разбера. Ако можеше да избираш отново ли би станала художник?
Да бъдеш художник не е съзнателен избор. Не решаваш да ставаш такъв. Подозирам, че е закодирано някъде в ДНК-то и няма измъкване. Нещо като с наследствените болести – въртиш, сучеш и накрая те застига. Е, ако си много упорит, вероятно можеш и да го избегнеш, но какъв смисъл има бягството от себе си? Какво виждаш в картините си след 10 години? Ретроспекция на състоянията си. Какво е Любовта? Смисълът на всичко. Единствената причина да сме на тази планета е да обичаме и да бъдем обичани. Животът е като фон, на който се случва Любовта, фон и нищо повече. И ако можем да обичаме до разтваряне, до изчезване, до разпадане на атоми – не сме случайно тук.
Интервю: Евгения Гигова
© Actualno.com
