„Серпентини на битието – статии, отзиви, интервюта“ е озаглавил новата си книга Боян Ангелов, дело на изд. „Богианна“, 2020 г. Познаваме Боян преди всичко от неговата лирика: философски мъдра, задълбочена, проникновена и изключително човечна. Адресирана до людете от различни възрасти с ясни послания за смисъла на битието; за неговите непреходни морални ценности, стойностите за добро и зло и красивото в живота. Не по-малко значими са и критическите му отзиви за други автори, разсъжденията му в уводни думи към техните сборници и дадените интервюта в различни издания. Сега „Серпентини на битието“ идва да допълни и надгради неговото второ творческо амплоа със своите три взаимно допълващи се части и да ни потопи в различни времена и тематични хоризонти. Да ни направи съпричастни със знакови имена в българския интелектуален хоризонт и не на последно място – да ни подкани към размисъл достойни ли сме за техните дела, за споделеното от тях и за истините, които извеждат от динамиката на битието преди… и разбира се, днес. „Не съм изненадан от съдържанието на този ръкопис – отбелязва в уводните си думи Петър Анастасов – Най-ярко се открояват двете статии, първата от които е кратка студия, посветена на един от първопроходчиците на националния ни дух, наследник на непреходните възрожденски традиции и сам възрожденски деятел – проф. Марин Дринов. И вторият – пленник на същите традиции и градител на българската култура – Райко Жинзифов. Мен силно ме впечатлиха и по-късите есеистични текстове за Иван Вазов, Пейо К. Яворов, Пеньо Пенев и други, писани по повод на техни годишнини.“
Иска ми се да споделя, че нашият ХХI век е изтъкан от противоречия, спорове кое е важно и кое маловажно в сферата на духовността и още – от съвсем тенденциозно отрицание на славните дела на редица родни сеячи на мисълта, на патриотичната гордост и напредъка на страната ни в условия, често пъти изглеждащи непреодолими. Правят се опити да се изтрие от паметта на редица поколения, най-вече на младите, споменът за саможертвите, лишенията и успехите им в трудния път България да се нареди сред водещите държави в различни времена. Произведенията им да не се издават, а личността им да се загърби и покрие с праха на забравата. Иначе казано – да не помним, че „и ний сме дали нещо на света“. Съвсем открито гражданската позиция на Боян Ангелов се противопоставя на подобни жалки начинания от човеци, забравили род и родина и самопоставили се в услуга на чужди каузи. Стройната му есеистика е не само убедителна. Тя е изтъкана от емоционален плам, който буди заспалите съвести. Громи апатията и ни дава сили да продължим завещаното от предците с нов прочит на сътвореното от тях в различни епохи, осветявани от пера, превърнали се в патриотичен факел. „Не на забравата!“ е неговото мото и ние веднага го възприемаме като доказан лек срещу чуждопоклонството, тенденциозното отричане на достойни върхове в историята и духовността ни и обезличаването на ликове, които всъщност греят като икони по пътя ни напред. Към желания просперитет и световна равнопоставеност. Не, ние не сме дали нещо на света, внушава ни в редовете си Боян. Ние сме дали много на света още от време оно и то трябва да се знае и помни. А има ли лек срещу безродието? Да, категоричен е авторът и дава един от ясните си примери: „Епопея на забравените“ е камбана на съвестите ни. Нужно е по-често да се вслушваме в нейните ехтения. Нужно е да не се отвръщаме от онова минало славно, без което няма нито настояще, нито бъдеще. Затова Вазов е словесен патриарх, успял с епопеите си да подреди думите по възхитителен начин. А те станаха броня за нашите надежди.“
Още много може да се говори за тази първа част в новата книга на Боян Ангелов и не случайно прочитът на сборника започва с нея. Но тя не трябва да се преразказва, а непременно да бъде прочетена – веднъж, дваж, няколко пъти. По страниците й и читателят се преоткрива. Намира себе си в сивотата на сегашния ни делник. Отново разбира, че е потомък на славни интелектуалци и борци за просперитета на България в национален, патриотичен, емоционален план. На фона на безконтролното книгоиздаване, заляло сергиите у нас, такива четива са повече от необходими. Те са просто наложителни, ако желаем да има културна приемственост между поколенията и гордостта им от това чии наследници са непрестанно да расте и разклонява като плодно дърво в сърцето на времето…
Не мога да отмина равнодушно и част втора – „Рецензии“. Защото тук са подбрани слова за творци – наши съвременници, които има какво да споделят и да го кажат така, че да бъдат разбрани, а ние пък да станем съпричастни със споделените им мисли. Тук са размисли върху един истински триумвират – поетичните книги на Иван Гранитски „Стрелата на времето“, „Зазоряване“, „Атлантида“; тук са „Разкази за препрочитане“ на Пенка Чернева, покъртителният сборник „Безсмъртничета“ на Петър Андасаров, размислите на Костадин Пампов „В търсене на философския камък“, „Звездност“ на Атанас Звездинов, лириката в „Задъхани слова“ на Ахмет Емин Атасой. Прави впечатление, че Боян познава в дълбочина творчеството на споменатите автори. Споделя техните послания, съпричастен е със светогледа им и поднася размислите си върху книгите им откровено, аналитично, емоционално. Иначе казано – подканва ни и ние да ги разгърнем, да вникнем в мотивацията им за създаването на творбите и да се насладим на словесната им живопис. Няма съмнение, че заглавията не са подбрани случайно: техните създатели са сред най-убедителните майстори на перото в наше време. Подходът им към време и пространство, към понятията за добро и зло, към палитрата от човешки чувства, щения, копнения е верен и бурно откликва на търсенията на българския читател…
А и в интервютата си Боян Ангелов отстоява своята гражданска позиция и се откроява пред нас като точен и верен арбитър на съвремието. Като човек, който не прави компромиси нито със съвестта си, нито с богатата си поетична дарба. Клейми „удобните“ на властта писатели и отстоява тезата, че истинският духовен водач говори открито това, което мисли и го вълнува, а не това, което искат да чуят властниците по върховете. На въпроса какво е мнението му за тях и за грантовете, които получават, председателят на СБП отговаря: „Презирам ги най-дълбоко. Защото те не служат на българската кауза… Представяте ли си разсъжденията им – „защо ни трябва българска история, когато имаме световна, ние сме граждани на света и всеки от нас може да отиде където поиска.“ Много интересно как човек ще отиде, където и да е, като има в джоба си само 200 долара? Свободният човек трябва да има достатъчно материални блага, за да бъде независим. Затова тези т. нар. интелигенти, които смятат, че по такъв начин могат да осъществят соросоидните си идеи, трябва да знаят, че са обречени на презрение не само от мен.“
Отново ще повторя, че с тази си книга Боян Ангелов надгражда своето творчество като тематичен избор, борбен дух и национална правда. По страниците в „Серпентини на битието“ с пълни гърди диша изконно българското като патриотична кауза и културологичното, изчистено от всякакви привнесени задгранични „ценности“. Такива произведения днес са ни повече от необходими, за да се почувстваме горди потомци на велики възрожденски предци и съвременници на писатели и поети, лирата на които звучи в ясна завладяваща тоналност. Мисля, че тя непременно ще се открои и запомни като бяла лястовица в потока на книгоиздаването у нас. И със създателя си – нашият съвременник Боян Ангелов…
