„Ябълка на разбора“ от издателство AVA Books
„Жената днес“ навърши 75 години. Днес е достолепна дама, но все още младежки жизнена, с остър ум и перо, с натрупани опит и мъдрост, които й дават право да пише мемоари.
Събрахме 75 текста от някои от най-добрите ни авторки, публикувани на страниците на списанието през новото хилядолетие. Истории от и за женското сърце, от и за женската душа. По вечните женски теми – любовта, обичта, секса, брака, децата, раздялата, ревността, изневярата, насилието, свободата, парите, остаряването…
Кръстихме я „Ябълка на разбора“, защото ябълката е плодът на познанието. На търсенето и откриването – на истини, мъдрост, радост и печал. Вярваме, че искрените изповеди в този сборник ще ви развълнуват и ще откриете нещо ценно за себе си.
Повечето текстове са излизали в рубриката „Монолози на вагината“, чието име „заехме“ от епохалната пиеса на Ева Енслър „Монолози за вагината“, вдъхновила и световното движение за спиране на насилието срещу жени V-Day. Именно защото вярваме, че днешната интелигентна жена е надскочила всички табута и свободно разголва душата си. И това й носи още свобода.
„Жената днес“ е най-старото българско списание, излизало без прекъсване от октомври 1945 г. до ден-днешен.
Превърнало се в списание-институция, близка приятелка и довереник за поколения българки, формирало обществени мнения и събрало произведения на велики интелектуалци като Йордан Радичков, Николай Хайтов, Блага Димитрова, Дора Габе, Стефан Продев, Дончо Цончев, Здравка Евтимова и много други през XX век, днес то остава едно от любимите четива на българите.
През XXI век сред авторите му са много от най-добрите журналисти, публицисти и писатели в България.
Автори:
Ава Гаел, Адриана Антонова, Александра Божимирова, Ана Клисарска, Белла Добрева, Бойка Трифонова, Борислава Ангелова, Буря Кайсиева, Виктория Блейз , Габриела Николова, Десислава Христозова, Диляна Ценова-Гогова, Ела Никодимова, Емилия Антова, Иглика Петрова, Йоана Гъндовска, Калояна Славова, Капка Тодорова, Катерина Славчева, Катя Атанасова, Кремена Николова, Лилия Попова, Лидия Симеонова, Магдалена Гигова, Мария Иванова, Мария Касимова-Моасе, Мария Тонева, Мира Баджева, Михаела Петрова, Наталия Вучкова, Нина Рич, Пепа Витанова, Пролет Йорданова, Радина Ралчева, Светла Тодорова, Соня Петрова, Соня Момчилова, Станислава Петкова, Таня Русева
Съставител и редактор: Лилия Попова
Художник на корицата: Ружа Вълчева
Откъс
Разсмей ме и съм наполовина твоя
АВА ГАЕЛ
Затънала съм до уши в неща за вършене и затова най-логичното, което се захващам да правя, е да се чучна пред монитора и да заразглеждам безразборно снимки на тоя и оня.
Е, така, щото е ненатоварващо, а и да видя дали пък нещо не се е променило по широкия свят от последния път, когато бях влюбена в някого по картинка. Насред манджи, котета, залези и напъни на Пабло Ескобар да подреди световната правда, току се изтъпани някоя снимка на подпухнал от фитнес красавец.
Той си мисли, че е красавец, де, щото е помпал часове наред в залата, вдишвал е с пълни гърди киселата пот на конкуренцията и се е пазел да не се насере от зор, докато надига железата. Има се за голямата работа, секси и неотразим. Но всъщност е интересен само на себе си. Малко да го боцнеш с нокът и се е сдухал.
Защото жените всъщност си падаме по клоуни. Успееш ли да разсмееш една жена, значи тя вече е наполовина твоя. Това го знаят подсъзнателно дори малките момченца, които рисуват за приятелката си от детската градина нещо шарено и абстрактно, само и само да я впечатлят, да видят, че тя пак се усмихва широко и искрено и че пак е готова да сподели сутляша, малебито си или какаото.
„Тя май ме харесва – се пита по-късно ученикът, защото много са се смeли, докато са се готвели за класното по математика – дали да не я поканя на зимния бал.“ И наистина, тя приема с усмивка. Защото той си е постлал добре и качествено я е развеселил.
Мъжете, които ни разсмиват, са различни типове. Единият е сладкодумният разказвач на вицове. Помня, че в началото на студентските си години отидох на някакъв купон в студентско общежитие, където познавах само домакина и приятелката, която ме заведе там.
Кротко си седях и гаврътках, каквото плискаше в чашата ми, докато към мен не се присламчи един хубостник и не отвори съкровищницата с култовите вицове.
Като подкара one-man-шоуто с вицове за милиционерите, па като мина през онези за блондинките, после за чукчите, за Чапай и Петка, евреите, златната рибка и Бай Ганьо, докато неусетно от хахо на хихи не стигнахме и до мръсните вицове.
Тогава пък как се отприщи тоя ми ти човек, сякаш се беше стискал още от корема на майка си. Половината народ наоколо, жените, тоест, налягахме от смях, другата половина, мъжката, от възпитание не прекъсваше с онова “ А, тоя го знам“.
А клоунът вадеше от ръкава поредния заек и го връзваше за поредното шалче, извадено от другия ръкав. Къде ги беше складирал тия милиони вицове, не знам, обаче вечерта се изниза аламинут. От вицовете, в крайна сметка, не остана никакъв спомен, но пък след този купон потрепвах ококорено и с надежда от всяко негово телефонно позвъняване. Направо си ме беше полуспечелил.
Другият тип е клоунът-партньор, който обикновено се изтъпанва насред компания, шумен е и гръмогласен, на всяка цена държи публиката да припада от хилеж, но, ако пък те е набелязал точно теб, обезателно търси взаимността ти и те включва във волната си програма.
Пуска наизустени лафчета от „Опасен чар“ и чака да му върнеш топката с други, също толкова култови и клиширани лафчета от същия филм. Ослушва се да чуе от смеещата се твоя уста нещо от „Оркестър без име“, за да ти върне пасчето, и е див и щастлив, когато се разтресат и въздух, и компания от чутовното му чувство за хумор.
Не че сам не я може цирковата програма, ама друго си е да се клатят масите от сътрудничеството ви. Така той хем впечатлява тебе с бърза мисъл и хумор, хем сумати борчета и елхички от масовката биват спечелени и държани на позиция стендбай.
Любим мой клоун е италианецът Бенито от ресторанта до работата ми. С колежките ми го подозираме, че е албанец, ама нали ни разсмива, купуваме му и италианската версия. Много закачливо парче е той.
Види ли ме, почва да пее sempre, sempre, adesso tu и от сорта, па се заизвива, суче и увива около мене, аха още малко кълбо напред към пазвата ми да врътне. И това всеки път, когато прекрача прага на ресторанта му.
То е ясно, че ще поръчвам, ям, муам и гньета накуп, и че Бенито точно затова ми се радва до уши и разпищолва маймунджилъците си. Но ми се струва сякаш, че не е само до яденето. А и усещам как във въздуха витаят хормони, барабар със смеха.
Сияе, като ме види. Закача се. Грейва от прецъфтелия ми момински свян. А как ме гледа – не ми трябва ни Белчо, ни Сивушка, ни котаракът от “ Шрек“. Пуска гъделичкащи лафове, ерудиция, духовит е и чак подрипва от еуфория.
И пуска пътьом лежерни шегички с внимателен сексуален намек, от които аз си глътвам езика. Добре, че са колежките, че да разведряват обстановката с адекватни включвания. За мен остава чувството, че съм полуспечелена, нахранена и гладна за още.
***
4 причини да предпочитаме сутрешния секс
МИХАЕЛА ПЕТРОВА
Кръстила съм си сутрешния секс rising, макар граматично да не е съвсем правилно. Открих достойнствата на rising-а във времената, когато наистина не проумявах какво чак пък толкова му харесват хората на секса. Не само на сутрешния, а въобще.
Откритието стана по типичния за откритията абсолютно случаен, без-да-искаш начин. Спях си аз до едно гадже, което иначе много си обичах, много харесвах, но стигнеше ли се до секс, в мен не можеше да влезе и космически лъч.
Направо не проумявах как може толкова много да си харесваш някого, във всичко останало да се разбирате, да имате еднакъв вкус към забавленията, да сте си ужасно мили, да се надпреварвате да правите готини неща един за друг и стигне ли се до леглото, вагината ти да се държи като пластмасова отливка на кукла Барби.
Но очевидно може. Говорила съм си и с други жени, съвсем не било прецедент. Просто човек невинаги можел, казваха ми и вдигаха рамене…
Не обичам да са толкова прости нещата и начаса започнах да ги усложнявам максимално.
Усложнението не беше драматично в началото, защото си възвърнах един любовник, с когото винаги и при всички обстоятелства можех. А когато е имало интрига, спомените винаги са готини.
Горе-долу правех следното: за да мога да правя любов с този, когото обичах, първо притичвах за бърза доза секс при онзи, който явно знаеше къде ми е тайното копче. Нещо като да изядеш люта чушка, за да ти се отвори апетит.
Като прибавиш и адреналина от непрестанната нужда да измислям всевъзможни правдоподобни причини да отскачам за малко до едно друго място, „не, мили, наистина няма нужда да ме закараш, ей сега идвам, пий си спокойно“, направо си беше забавно.
Сложността на ситуацията дойде заради екзистенциалните въпроси от серията: защо не може с един човек да имаш всичко; как да се омъжа за него, като ще трябва да му изневерявам по условие; защо любовта сама по себе си може да ти причини яка болка в стомаха, а не може да събуди сексуалност в тялото ти; защо сексът може да премахне шибаната болка в стомаха и да те кара да се усмихваш и да се чувстваш сякаш е любов, нищо че не е… до най-баналното хленчене: пак, не мога, мили, не знам защо, съжалявам, просто не мога; с гарнитура от вътрешен яд: ебаси и добрите момчета, не ми го вдигат и това е.
И така до онази сутрин, в която се събудих учудена, че той е в мен и това не е сън. И аз съм ОК. И даже се получи някаква улика за оргазъм. Можело значи. Случи се ей така, точно както… слънцето изгрява въпреки теб.
Затова и го кръстих rising.
Като производно на глагола „изгрявам“ и защото после, през хилядите години след този случай, успях да забележа, че те всички, независимо дали са добри, или лоши момчета, независимо колко са пили снощи, независимо дали се обичате, или не чак толкова, независимо от причините, поради които се намираш близо до тях в този час на сутринта, независимо от възрастта, са rise (означава още нараствам, забогатявам, възкръсвам, втасвам, въставам…), изгряват в нещо като 5 и половина – 6 сутринта.
Наясно съм, че на никоя от вас не откривам топлата вода и не го казвам, за да си сверявате часовника сутрин. Казвам го, за да се възползвате при всяка възможност от този природен феномен, защото той не се случва поради факта, че именно вие сте в леглото до него. Случва се въпреки това.
***
Обич е, когато… никога не вървиш сам
ЙОАНА ГЪНДОВСКА
Знаете ли какво се пее в химна на футболния отбор Ливърпул You’ll Never Walk Alone (Ти никога няма да вървиш сам…)? Магията на тази песен, писана първоначално за мюзикъл, после изпята от рок група, не е просто в думите или в музиката.
Нито в това, че феновете на този велик отбор я пеят на всеки мач на любимия си тим. Магията се случва, когато отборът е разгромен, унижен, губи, а трибуните крещят: „Ти никога няма да вървиш сам…“. Понякога тези думи създават чудеса. Понякога просто са достатъчни.
Това не е текст за футбола. И е, защото е част от цялото, което ти дава това усещане, че не си сам. Обич е, когато… не вървиш сам. Ти си до някого, с някого, за някого, за нещо, с нея, с него, с тях.
Но никога не си сам. Разбираш, че си една мъничка частица от огромна енергия. И има милиони като теб. И ти си тях, те са теб. Защото обичта е възможна именно заради другия, другото. И това те прави несам.
Обичта е докосване.
Онова невидимото, което ти подсказва, че си се смял, че си плакал, че си падал, че си ставал, че те е боляло, че… Че сега си щастлив, че сега страдаш. И си го преживял, преживяваш с някого или с нещо. То е идвало към теб, с теб е, може и да си е тръгнало. Но е било. Вървели сте.
Вървиш.
