Автор-Митко Новков
С това прозвище е известен Вилхелм Щекел – човекът, успял да измъкне изпод носа на Зигмунд Фройд и на Обществото в сряда тогавашния орган на психоаналитичната общност, списанието Zentralblatt für Psychoanalyse („Централен лист за психоанализа“). Но същото прозвище със сигурност би прилегнало като ръкавица и на героя на книгата „Като пътища в мъглата. Бурният живот на Ото Грос“ (превод Красимир Тасев, „Агата-А“, 2020) на испанския автор Хосе Мореля. Между другото, тъкмо Щекел е човекът, анализирал Грос през 1914 г., след което го обявил за изцелен. Май обаче прибързано се похвалил, защото и след анализата Ото Грос (1877–1920) си останал същият непоправим бездомник и необузданник, какъвто е бил винаги. За това обаче си имал причини, както ще разберем. Този начин на живот ускорява смъртта му: намират го премръзнал на една берлинска улица и след няколко дни умира в болница заради усложнения – пневмония. Но Вилхелм Щекел не забравя своя пациент: той е единственият някогашен сътрудник на Фройд, който пише възпоменателна бележка за Ото след смъртта му (публикува я в „Ню Йорк таймс“).
Както се разбира от подзаглавието, импулс за написването на романа (това е роман, не биография) дава животът на един от първите последователи на Фройд, австриецът Ото Грос (Otto Gross), влял се в течението още през 1904 г. Преди да го стори, стажува като психиатър при Емил Крепелин в Мюнхен, завеждащ до 1903 г. Университетската психиатрична клиника там. А е див, и то много див психоаналитик Ото Грос, защото – противно на указанията на Фройд, настояващ за специални условия при провеждане на терапевтичните сеанси, той ги спретвал където му падне – на улицата, в кръчмата, в публичния дом: „Анализирал всекиго и където свари, често без да взема пари“, уточнява Хосе Мореля. Грос бил силно впечатлен от учението на швейцарския етнограф и религиовед Йохан Бахофен за матриархата; дори възгласявал, че човечеството трябва да се върне към тия древни времена на култ към майката. Според теориите на Бахофен в зората на своята история хората практикували от нищо невъзпрепятствани сексуални връзки – промискуитет, което състояние той описва с термина „хетеризъм“. И понеже при това положение единственият сигурен родител на детето е майката, тя била на почит и около нея се завихрял животът на общността. Оттук Ото Грос прави извода, че психоанализата е призвана да вдигне във въздуха постулатите на патриархалния ред, за да върне господството на майката; проповядвал (а и не само проповядвал, практикувал) безразборни и неограничени плътски взаимоотношения – само така според него чрез освобождаването на човека от всякакви социални задръжки ще се стигне до пълноценното и цялостно развитие на личността му. Разсъждавал за „ревитализация на жизнените сили с помощта на полигамията“, тъй като: „Инстинктивната, творческата енергия е загубена заради репресивното въздействие от страна на обществото. Тя може да бъде възстановена посредством разрушаването на обществените правила особено когато иде реч за „съзидателната жизнена сила на сексуалността“. Трябва да се счупят семейните, обществените и религиозните окови. Ако ние обичаме свободно, инстинктивно, невинно и щедро, тогава ще успеем да освободим древните съзидателни енергии на тялото и на безсъзнателното и да издигнем човека на ново битийно равнище“. За Грос: „Психологията на безсъзнателното е философия на революцията. Тя е призвана да обезпечи на човека неговата вътрешна свобода, която се явява готовност за революция“. Психоанализата е оръжие, което е единствено способно да събори съществуващата система; затова Ото се гневял и недоволствал, когато учението във вида си на терапевтична практика обърквало целта си, която, настоявал, изобщо не била да примирява и даже да принуждава хората да се адаптират към правилата на културно и цивилизационно потисничество, а тъкмо наопаки. Толкова е радикален в това си убеждение, че на пациентките си, отегчени (или уморени) от живота и поради това мислещи за самоубийство, вместо да им обяснява колко е важно да продължат да живеят, просто оставял стрихнин на нощното им шкафче. Теоретичните конструкции на Ото Грос могат да се видят претворени по-късно в разработките на Вилхелм Райх за оргонната енергия, в съпротивителните настроения на контракултурата, в издигнатия от хипи-движението апел за свободна любов, в психеделичните наркотични видения на Тимъти Лиъри, в антипсихиатрията на Роналд Лейнг… На всички тях той е предтеча, в началото на ХХ век обаче радикалните му идеи така ужасили и вбесили бащата на психоанализата, че той побързал да се отърве от него колкото се може по-скоро. Изпратил го при Юнг (1908) – да го (п)оправи и да влезе в правия път на благовъзпитан психоаналитик. Питомен, опитомен и укротен; укротяване на опърничавия. Макар че може самият Грос да е избягал – той хич не си падал по бащи-авторитарни фигури, а д-р Зигмунд, златният Зиги, е бил точно такъв, авторитарен татко. Който не го следвал сляпо, прокуждал го – Юнг, Адлер, Ранк, Щекел, Грос…
Ото Грос не си падал по (патерналистичния) авторитаризъм, понеже баща му Ханс Грос бил образец за такъв. В полицейската наука го числят към основателите на стъпващото на доказателства криминално разследване; той е и един от първите, които прилагат дактилоскопията при разкриването на престъпления. Подреден, дисциплиниран, методичен – синът Ото е пълна противоположност на бащата Ханс: хаотичен, безотговорен, спонтанен. Взаимоотношенията между двамата са жив пример за войната между „бащи и деца“: Ото живее на границата на позволеното, пристрастен е към кокаина (прочее, Фройд също е шмъркал, Хосе Мореля уточнява, че докторът наричал кокаина „летящото килимче“), не отказвал и морфин, а връзките му с жени, както вече се изясни, били безразборни, безпощадни, безспирни. Никак не ги пазел, имал сума ти деца от различни любими. А и грижовен татко не бил – изобщо не го било еня за потомците му. Ричард Нол, професор от Харвард, написал книга за Карл Густав Юнг, обрисува Ото така: „Съвременниците описвали Грос като блестяща, творческа, харизматична и неспокойна личност. Той е бил лекар-ницшеанец, психоаналитик-фройдист, анархист, високопоставен жрец на сексуалното освобождение, майстор на оргиите, враг на патриархата, а също така неудържим потребител на кокаин и морфин. Той бил обичан и ненавиждан с еднаква сила: за едни бил източник на зараза, за други – изцелител“. За баща си Ото Грос определено е бил първото: Ханс е пример за патриархален мъж, който вкъщи е безспорен господар, няма за него никакви сведения за кръшкания настрани (но държал жена си в безпрекословно пълно подчинение – някои дори откриват тук причината за поведението на Ото и за неговия култ към майката), хеле пък незаконни отрочета. А отношението му към прекрачилите закона било презрително и погнусено. Ото Грос обаче сякаш нарочно правел всичко, което Ханс не можел да търпи и затова старият Грос (също като стария Фройд) се заел да го вкара в пътя: по негова молба синът му бил задържан и затворен в психиатрична клиника – ще рече, че Ото по отческите мерки не просто е необуздан, той е ненормален. Хосе Мореля пише: „Ото – това позорно петно, произлязло от собствената му кръв, от собствената му мания да избягва позорните петна“. Дивият психоаналитик Ото Грос обаче не смята, че е позор, напротив – смята, че е шанс. Шанс за всички онези, които – препарирани от обществените условности, не разгръщат, а потискат личностния си потенциал. И го потискат така, че са не просто нещастни, понякога са чак жестоки. Особено срещу онези, които не признават наредбите и порядките. Като Ото… Тъкмо такива като него най си патят от задръстените, които ги гонят и низвергват.
Но вероятно точно поради това освободено от всякакви норми на приличие поведение той е толкова добър психоаналитик. Ърнест Джоунс, уелският ученик на Фройд и негов официален биограф, пише: „Никога след това не съм виждал у някого такава способност да прониква в мислите на другите и да отгатва какво крият“. Д-р Зигмунд е залагал много на Ото Грос, смятал го е за гений. Дори веднъж признал пред Юнг: „В действителност Вие сте единственият, който може да обогати психоанализата със свой оригинален принос; без да смятаме Ото Грос, но, за съжаление, на него не му достига здраве“. Разбира се, думите на татко Фройд са извикани от надеждите му неговото учение да напусне тесните предели на виенската еврейска общност и да придобие едно по-широко разпространение благодарение на съдействието на родения в Базел, Швейцария, Юнг, и на родения в Гнибинг, Щирия, Грос. Нека само си спомним как се е вълнувал, когато корабът, с който пътува през Атлантика, наближава бреговете на Съединените щати. Вероятно поради това е смятал за изключително гросмайсторски ход препоръката към Ото да иде при Карл да се лекува – надявал се е, че двамата ще се сдружат в негово име и в негова прослава, превръщайки се във верни пажове на психоанализата и на нейния най-главен рицар д-р Зигмунд Фройд. Нещата в Швейцария обаче не се получават точно както ги е замислил: Юнг, вярно, започва терапията на Грос, но в един момент усеща реципрочно, че и Грос е започнал терапия на Юнг. Което се оказва ключов момент за неговото и научно, и житейско развитие. Споделя в писмо до Фройд: „В Грос аз открих множество аспекти от моята истинска личност и то в такова количество, че понякога ми се струва, че той е мой брат-близнак“. Откритието преобръща швейцареца: дотогава еснафски скроеният син на протестантски пастор бил захлупен, свит и без самочувствие, но след срещата с Грос разбира, че не бива да потиска щенията си и захваща страстна връзка със своята пациентка от Ростов на Дон, руската еврейка Сабина Шпилрайн. През 1908 г. тя разказва за тази негова неочаквана трансформация в писмо: „Аз седях и чаках, потънала в дълбока депресия. И ето, той идва, искри от удоволствие и много емоционално ми разказва за Грос, за току-що явилото му се прозрение; той повече не иска да потиска чувствата си към мен“. Австриецът освобождава не само сексуалната, но и творческата енергия на швейцареца: тъкмо Отовата идея за наличието на два вида малоценност – с плитко съзнание и със свито съзнание, се трансформира при Юнг в добре известните ни психически типове „екстроверт“ и „интроверт“. За Грос обаче нито лечението, нито общуването с Юнг нямат кой знае какъв успех – в един момент му писва, прескача оградата на клиниката „Бургхолц“ и подновява скитанията си. Любовната история между Карл и Сабина и решаващата роля на Грос Юнг да се освободи от задръжките си е разказана във филма на Дейвид Кроненберг „Опасен метод“. В ролята на Ото влиза Венсан Касел, който казва за своя герой: „Ото Грос е действително болен. Той се увлича по наркотици, има безразборни връзки с жени и деца по целия свят. Моят персонаж може да се опише с едно изречение: „Никога нищо не задържай“. Поради което той прави само това, което иска. Мисля, че можем да го наречем нихилист“. Юнг е изигран от британеца Майкъл Фасбендър, Фройд от Виго Мортенсен, а Кийра Найтли се справя с предизвикателството да бъде Сибила Шпилрайн.
Всъщност като казах скитания, може би не съм съвсем прав – Ото Грос си е имал постоянно прибежище, комуната Монте Верита (Планината на истината), разположена край италиански говорещата Аскона в кантона Тичино, Швейцария (е, вярно, в един момент го гонят оттам заради организирането на оргии). Тя е била много прочуто общежитие на хора, привлечени от учението за Лебенсреформ (Lebensreform — реформа на живота). Същността му е в идеята за връщане към природата, нудизъм, вегетарианство, суровоядство, сексуална свобода, отказ от тютюн, алкохол, ваксини. Монте Верита е бил модно място, посещаван е от Херман Хесе, Айседора Дънкан, Ерих Мария Ремарк, Паул Клее… Завъртявали са се там и Кропоткин, Ленин, Троцки. Тъкмо в Монте Верита отива да търси дирите на Ото Грос героят на Хосе Мореля Леранди. Желанието му е да снима филм за него, което желание дълго стои в потенция, но избухва с неочаквана обсебеност, когато се разделя с приятелката си Мати. В Монте Верита Леранди се среща с Лизе, внучка на Ото. И постепенно романът се превръща от проследяване на живота на полупобъркания-полугениален Грос към взаимоотношенията родители-деца: как обсесиите на мама или тати рефлектират върху психичното здраве на децата. Заедно с това Хосе Мореля през погледа на своя герой непрестанно описва евентуални филмови сцени – как ще бъдат заснети, как ще бъдат разположени статистите, как ще ги изиграят артистите. „Като пътища в мъглата“ се преобразява в един голям фантазъм, в центъра на който е живял Ото Грос, но в центъра на който живее и Леранди. Лизе също живее в свой фантазъм, баба ѝ Рената (една от прелъстените от дивия психоаналитик) – в свой. Книгата неусетно придобива онирични характеристики, но наяве: всеки нещо фантазира, всеки нещо си въобразява и заради тези фантазии и въображения не знае как да комуникира с близките си. Войната на семейство Грос, между сина Ото и бащата Ханс, се явява нещо като матрица за всички по-сетнешни семейни войни, породени от неразбиране и жажда за налагане; и от отсъствие на топлина и обич. В този смисъл книгата малко подвежда: разбира се, Ото Грос е в обектива ѝ, но не като интересен субект за описване, а като пример за това докъде може да доведе липсата на взаимност между родители и деца. Ото Грос не е само див психоаналитик, Ото Грос е и див син. Но не по-малко див е и неговият баща Ханс, иначе подреденият и порядъчен криминалист.
Да, всички сме диваци, когато враждуваме с близките си. Пък и не само с близките си…
