Стенли (Станислав Сланев), вторият вокалист на „Тангра“, разказвайки в предаването на БНТ 2 „В близък план“ за похожденията си в Русия заедно с групата „Спринт“, спомена: „Свирихме с големи групи, много известни – ДДТ и „Алиса“, от „Алиса“ даже ме поканиха да се присъединя към тях“. В друго предаване на БНТ 2, „До Европа и напред“, Кирил Маричков обясняваше за турнетата на „Щурците“ в бившите социалистически страни – ГДР и други. Васко Кръпката пък при гостуването на унгарците НВВ (Hobo Blues Band) с Ласло Фьолдеш начело призна, че всъщност за развитието му на музикант и групар влиянието на обаятелните участници във филма „Плешивото куче“ е било решаващо. А присъединяването му с хармониката при изпълнението на култовата Tisztelet Muddy Watersnek („Почит към Мъди Уотърс“)
си беше същински трепач. Като споменах „Плешивото куче“, само да кажа, че в далечната ми младост това беше филмът, който съм гледал най-много пъти, някъде 15–16. Прочее, това е филмът, който изобщо съм гледал най-много, може би само „Великолепната седморка“ донякъде му съперничи. Пак през 1982 г. група „Биело дугме“ (Bijelo dugme) пълнеше българските стадиони, а поляците SBB, Чеслав Ниемен (Czesław Niemen),
„Червените китари“ (Czerwone Gitary) си имаха верни фенове в България (а вероятно и не само в България). Както всички посочени по-горе групи впрочем.
Изреждам всичко това, за да кажа, че между социалистическите страни прелитаха токове на една друга култура, извън официалната на социалистическия реализъм и на братските целувки и прегръдки между Леонид Брежнев и Ерих Хонекер, Леонид Брежнев и Тодор Живков, Леонид Брежнев и Густав Хусак… И тази друга култура не възприемаше елементарно, както ни внушаваха идеологическите проповедници, „вредните“ идеологически влияния на Запада; самата тя – с цената на много изтънчени хитрувания, успяваше да създаде едно различно усещане в рамките на лагера, усещане за свобода. Разбира се, всеки млад човек през 70-те и 80-те използваше всякакви канали, за да се добере до плочи или записи на The Beatles, The Rolling Stones, Led Zeppelin, Cream, Pink Floyd, Deep Purple, Uriah Heep, Боб Дилън (Bob Dylan), Джон Ленън (John Lennon), Queen, Nazareth, Scorpions, Black Sabbath, по-късно Rainbow, Whitesnake, Foreigner, AC/DC, Metallica (струваха тия плочи безбожно скъпо по онова време), но не забравяхме и братята си по соц съдба: като че ли на унгарците от Omega се възхищавахме най-силно заради хита им Gyöngyhajú lány („Момичето с перлените коси“), но популярни бяха също Scorpio, Piramis и Karthago. Аз обаче си падах най-силно (освен по НВВ) по Locomotiv GT – може би най-концептуалната унгарска група, песента им I Love You Frisco („Аз обичам Фриско“) е великолепна, а и не само тя.
На изток от Унгария (а и на запад от нас) Югославия, която за мнозина си беше същински западен свят, ни примамваше освен с Bijelo dugme, също с Riblja čorba, Buldožer, Smak, Divlje jagode… Източногерманските групи Puhdys, Karat, City, Pankow дори можехме да видим по видеообмена, който Интервизия осъществяваше около Нова година. Да не споменавам какъв бум в годините на перестройката предизвикаха „Аквариум“ с БГ (Борис Гребенщиков), ДДТ с Юрий Шевчук, „Кино“ с Виктор Цой, „Наутилус Помпилиус“ с Вячеслав Бутусов,
„Машина времени“ с Андрей Макаревич… А „Чёрный кофе“ и „Ария“ задоволяваха по-твърдите вкусове. Без съмнение, всяка бивша социалистическа страни си има(ше) своите рок величия (за Румъния например това са Phoenix, които заради цензурата в края на 70-те бягат в Германия); няма вероятно българин/българка, който/която да не може да запее поне една песен от репертоара на „Щурците“, ФСБ, „Сигнал“, „Диана експрес“, „Фактор“, LZ, „Тангра“… Затова, между другото, социалистическият рок (ох, какъв оксиморон е това словосъчетание!) залагаше толкова много на текста – думите, съчетани с музиката, можеха да въздигнат до небесата. Без съмнение, „Златни струни“ с „Хатинските камбани“ и заради текста
отрано ни се превърнаха в любимци, но също и заради това, че вдигнаха луд фурор на свой концерт в Берковица, след който на другия ден учителите разпитваха всеки, бил там, дали си пада по такава дива и нецивилизована музика (групата след това се разтури, част от членовете ѝ също като Phoenix избраха емиграцията). Това е една от причините „Сигнал“ – в известна степен наследник на „Струните“, да се радват на много предани почитатели в града. Спомням си, че по тази линия тези, които бяхме влюбени в рок музиката (в гимназията „Д-р Иван Панов“ мнозинство, но сред учениците в града не – любителите на „сръбското“ преобладаваха, за жалост) спорехме яростно кои са по-добри – „Щурците“ или „Сигнал“ (аз бях за първите, а един приятел залагаше на ФСБ, но той беше музикант 
, свиреше на тромпет). По бригадите като ученици и студенти пеехме „Синева“, „Не умирай“, „След десет години“, а всеки, който поне малко от малко умееше да дрънка на китара, си беше истинска звезда.
Би било интересно да се проследи дългото разпадане на социализма през рок музиката. Досега, за жалост, има само летописи на отделни състави, хронология на концерти, текстове на песни, различни членове на групите през годините. В това отношение „Цветя от края на 80-те“ на издателство „Парадокс“ с автори Румен Янев и Емил Братанов е едно от най-ценните изследвания. Ценни са и филмите на Панчо Цанков, Борислав Колев, Румен Трайков, на други български режисьори. Но по-ценното от простото изреждане на факти е според мен проследяването на първоначалните съпротиви, а впоследствие негласното освобождаване на изявите на рок групите, вероятно с идеята, че концертите им ще се превърнат в социален отдушник според теорията на Стоян Михайлов. Не зная доколко бяха точно социален отдушник, но че бяха израз на едно друго отношение към „най-развития обществен строй“ – това е безспорно: да виеш с освободен чак до центъра на Млечния път възторг на фразата „последният милиционер“ – незабравимо е! Затова идеологическата пропаганда ги кълнеше нашите мили на сърцето ни рокаджии като проява на злотворно западно влияние, ние обаче си знаехме своето: много повече се възхищавахме на „Някои от вас“ – песен на „Щурците“ по текст на Миряна Башева,
отколкото на „Любили сме, любили“ на Маргрет Николова. Това вбесяваше призваните да бранят чистотата на помислите ни, сиреч да сме „винаги готови“, както гласеше пионерският поздрав: сещам се за нашия директор в гимназията, преподавател по основи на комунизма (да, и такъв учебен предмет имахме), който почти във всеки час ни обясняваше колко вредна е западната музика и какви поражения нанася не само на психиката, но и на здравето ни. Бегло сега ми се мярва и една снимка в списанието „Паралели“ на БТА (дали пък не беше „Космос“?), надписът под която твърдеше, че Сид Барет, един от основателите на Pink Floyd, бил получил умствено разстройство заради гърмящия звук, излизащ от тонколоните. А в апогея на тоталитаризма момчетата и момичетата, увличащи се по джаза и по западния стил на обличане, са преследвани и дори затваряни в зандани и лагери. Ан Епълбаум пише:
Точно както западните тийнейджъри откриват, че дългата коса и сините джинси могат да бъдат изключително ефикасно средство за демонстриране на несъгласие, източноевропейските младежи, живеещи в условията на сталинистките режими, откриват, че тесните панталони, подплънките на раменете, червените чорапи и джазът също могат да бъдат форми на протест. В различните страни тези ранни „младежки бунтове“ имат различни наименования. В Полша ги наричат бикиниарзе, вероятно по името на тихоокеанския атол, където американците изпробват първата си водородна бомба – или, по-вероятно, по вратовръзките с хавайско-тихоокеански мотиви, с които някои от по-отраканите младежи успяват да се снабдят от пакетите с помощи, изпратени от Обединените нации или от благотворителни организации. (Истинските късметлии успяват да се сдобият и с макартурки – черни очила като носените от генерал Макартър.) В Унгария те са наричани ямпецек, което грубо се превежда като „безделници“. В Германия, Източна и Западна, те са известни като халбщарке (полусилни). Съществува и чешка версия – потапка (патица) – вероятно заради особената прическа тип „патешка опашка“, и дори румънска версия – малагамбисти, наречени така на името на известния популярен румънски барабанист Сергиу Малагамба.
Епълбаум не споменава България, но от множество внимателни изследвания и най-вече от великолепната книга на Борислав Скочев „Концлагерът Белене 1949–1987“ знаем, че на момичетата, носещи къси поли, е лепнато прозвището „зози“, а на момчетата с бради – „суинги“; и че доста от тях заради дързостта си са пращани в лагер. Постепенно обаче тия репресивни мерки се смекчават – няма режим, способен да удържи перманентното насилие в постоянен възход (това важи включително за Северна Корея, макар сякаш ситуацията там да ме опровергава – просто не е дошло времето, но ще дойде, убеден съм). Комунистическата идейност се превръща все повече в куха фраза; казвал съм го – социализмът имплозира, защото веществото му беше изсмукано отвътре от всекидневния човек, който го заряза на провала, също както паякът изсмуква жертвите си, оставяйки от тях единствено кухата черупка. В това изсмукване ролята на рока и на ценностите, които той проповядва – свободата, най-вече свободата, бе една от най-решаващите. Рокът не загива, както пеят „Щурците“, защото свободата не загива; свободата е безсмъртна.
Затова си мисля, че една история на социализма, без в нея да се включи историята на социалистическия рок, ще бъде непълна, да не кажа невярна. Защото въпреки ограниченията, той всъщност беше за множество млади тогава хора (в това число и за мен) онзи полъх на копняна свобода и непокорство, на показен индивидуализъм и неподчинение, които белязаха нашето израстване. Призивът от стихотворението на Александър Петров, изпято от „Тангра“: „Бъди какъвто си“,
беше девиз на всекиго от нас. Благодарение на рока знаем и всякога ще знаем, че всеки път, когато някой тръгне да говори от името на народа и да обяснява какво народът иска, този някой е лъжец и притворник. Лицемер. Лицемер и бъдещ поробител. Понеже няма народ, има индивидуалности и колкото си повече индивидуален, толкова си повече свободен.
Свободен. И слушащ рок. Завинаги…
