През 2005 г. в речта си пред Федералното събрание на Русия руският президент Владимир Путин заяви, че падането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа катастрофа в историята на Русия. Той имаше предвид, че раздробяването на Съветския съюз струва на Русия загубата на онова, който й позволи да оцелее при чуждите нашествия през XVIII век – стратегическата дълбочина.
За да може една европейска държава да победи убедително Русия, ще трябва да превземе Москва. Разстоянието до Москва е голямо и би изтощило всяка настъпваща армия, което изисква подкрепленията и провизиите да бъдат преместени на фронта. Тъй като те ще настъпят в Русия, силите на нападателите неизбежно ще бъдат отслабени. Хитлер и Наполеон стигнаха до Москва изтощени. И двамата бяха победени от разстоянието и зимата и от факта, че защитниците не бяха в края на линията си за снабдяване.
В разгара на Студената война Санкт Петербург беше отдалечен на около 1000 мили от силите на НАТО, а Москва на около 1300 мили. Днес Санкт Петербург е на около 100 мили, а Москва на около 500 мили. НАТО няма нито интереса, нито възможността да завладее Русия. Но това, което Путин разбра, беше, че има промяната в интересите и капацитета, както и основната заплаха за Русия идват от запад.
Има още една потенциална възможност за влизане в Русия от юг. Руската империя използва този маршрут като буферна зона с Турция, особено по време на многобройните руско-турски войни. Русия беше защитена от Кавказ – суров, планински регион, който обезсърчава всякакви атаки до такава степен, че НАТО никога не разглеждаше такъв вариант. Но ако някой успееше да си пробие път през планините, той щеше да бъде на около 1000 мили от Москва по равен, открит терен при далеч по-добри атмосферни условия, отколкото атакуващите от запад.
Кавказ се състои от две планински вериги. Северната е много по-назъбена. Южната е по-малко плашеща. В Северен Кавказ са Чечня и Дагестан, където има ислямистки сепаратисти. Чечня, която е в центъра на северния регион, представлява сериозно предизвикателство за Русия, което Путин преодоля в началото на първия си мандат като президент.
Най-страшното за Путин беше, че Южен Кавказ, състоящ се от Армения, Грузия и Азербайджан, се отдели от Русия и бяха създадени независими държави. Русия поддържаше съюз с Армения – най-слабата от трите, и сложни отношения с Азербайджан – проспериращ производител на петрол. Грузия, която има най-дълга гранична линия със северния регион от останалите, се ориентира към САЩ.
Ако държавите от Южен Кавказ сформираха антируска коалиция и САЩ, например, подкрепяха въстание в Северен Кавказ, бариерата можеше да бъде разрушена и пътят на север да бъде отворен. Ето защо Русия следва стратегия за налагане на силен контрол в Северен Кавказ, участвайки през 2008 г. във войната с Грузия – нейната най-сериозна заплаха от юг, основана на географското положение и съюза на Грузия със САЩ. Войната очерта възможностите на американската сила, докато участваше във войни в мюсюлманския свят. Това беше успешна стратегия, с изключение на факта, че дългосрочната заплаха от юг не беше елиминирана.
Русия се нуждаеше от стратегия на запад и една на юг. На запад част от тази стратегия еволюира в Украйна, предпазвайки я от заплаха без използването на мощните руски сили. С Вашингтон беше постигнато мълчаливо споразумение: САЩ няма да въоръжават Украйна със сериозни нападателни оръжия, а Русия няма да премества голямо количество въоръжени сили в Украйна, освен намиращите се вече там. Нито Русия, нито САЩ искаха война. Всеки искаше буферна зона. И тя се появи.
Още едно парче от изгубения буфер стана, така да се каже, достъпно. Беларус е на около 400 мили от Москва. Полша, с която граничи на запад, е настроена враждебно към Русия и там са разположени американски сили. Това представлява значителна заплаха за Русия, освен ако Беларус не може да бъде вкарана в руската кошара. Проведените тази година избори в Беларус създадоха такава възможност. Президентът Александър Лукашенко – дългогодишен ръководител и в много отношения последният брежневист, се сблъска със сериозна опозиция. Руснаците подкрепиха Лукашенко и по същество запазиха позицията му. В замяна на това Лукашенко няма да може да се приспособи към Запада, което Русия не одобрява. Освен това ще трябва да отговори на руските военни изисквания. Балтийските държави все още представляват заплаха, но техният терен затруднява мащабните нападения на изток. Поляците и американците са блокирани да разширяват властта си на изток, освен ако не инициират конфликт, който те няма да направят. Ако режимът на Лукашенко оцелее, това ще укрепи значително западната граница на Русия.
На юг ситуацията е по-объркана. Азербайджан и Армения воюват отдавна с различен интензитет заради Нагорни Карабах. Наскоро Азербайджан, с подкрепата на Турция, реши да предприеме масирана атака срещу Нагорни Карабах. Азербайджан избягваше мащабен конфликт там в продължение на 20 години. (Четиридневната война през 2016 г. не представлява мащабен конфликт.) Причините за започването на атаката засега са неясни. Желанието на Турция за успешен конфликт вероятно произтича от икономически проблеми, съчетани с обрати в нейната средиземноморска политика и неспособността да наложи волята си в Сирия. Тя се нуждаеше от победа някъде и подкрепата на съюзника в превземането на Нагорни Карабах имаше смисъл.
Въпросът обаче е по-сложен. Руснаците са съюзници с Армения и не би трябвало да искат техният съюзник да бъде победен. Освен това Русия не би искала Турция да е значима сила в Кавказ. Несъмнено тя е знаела за плановете на Азербайджан, защото нейното разузнаване трябва да засякло движенията на азербайджанските сили и защото Азербайджан не можеше да си позволи да игнорира северния си съсед. Така че идеята, че руснаците не са знаели за военния план, граничи с невъзможното. Русия трябваше да приеме мълчаливо плановете на Азербайджан.
Причината всичко това да стане възможно е, че в крайна сметка Русия помогна за преговорите за края на войната и, което е много по-важно – съгласи се да изпрати близо 2 000 войници като миротворци в Нагорни Карабах за поне пет години. Две хиляди руснаци в този регион представляват решителна сила. Никой няма да воюва с тях. Това означава, че нейният съюзник Армения сега има руски войски на изток, а Азербайджан – на север и на запад. В момента Грузия е изправена пред подобна ситуация. Всъщност Русия предприе сериозен ход да си върне или поне да запази в значителна степен контрол върху Южен Кавказ. Присъствието на руски войски с правото да останат там продължително време, елиминира потенциалната дългосрочна заплаха. Присъствието на американски войски в Грузия може да е проблем, но предвид липсата на нападателни намерения на САЩ, е малко вероятно да имат желание да инвестират големи сили в региона. А незначителното присъствие на американски инструктори в Грузия е нещо, което Русия може да преживее.
Освен Армения, другият голям губещ е Турция, която беше изключена от миротворческите сили. Азербайджан, който е неин важен съюзник в региона, се споразумя с Русия и прие да блокира турските амбиции в момент, когато Турция силно се нуждаеше от победа. В допълнение тази акция, случайно или умишлено, съвпадна с изборите за американски президент – период, през който вземането на решения в САЩ обикновено е трудно, а този път беше почти невъзможно. Няма как да не си помислим, че руснаците или са се възползвали от събитията, или са ги аранжирали. Във всеки случай очевидните им успехи в Беларус, а сега и в Южен Кавказ са важни стъпки в обета на Путин да обърне стратегическите последици от падането на Съветския съюз, без да бъде създадена единна нация.
Стратегическата дълбочина е жизненоважна в много дългосрочен план и е важно да бъде отпечатана в паметта на Русия. Но сега има минимално значение. САЩ и НАТО нямат интерес да нахлуват в Русия. Докато Русия трябва да приеме най-лошото: нейният непосредствен проблем остава икономиката и фактът, че разчита на износа на енергия като основен източник на приходи без никакъв контрол върху ценообразуването. Русия удържа стратегическа победа, но продължава да изпитва финансово и вътрешнополитическо напрежение, на базата на което изградихме прогнозата си. Независимо колко са полезни стратегическите маневри, тя не е решила основните си проблеми. Без трансформация на икономиката си тя ще продължава да е в криза. /БГНЕС
——–
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс”
