ФАЛШИВОТО ЩАСТИЕ ОНЛАЙН

Като театрален режисьор доста често напоследък отговарям на въпроса: „Какво мислите за онлайн разпространението на спектакли, което се наложи поради ограниченията, свързани с пандемичните мерки”. Обикновено казвам, че това е една чудесна възможност, ако оставим настрана факта, че преставаме да говорим за театър и започваме да обсъждаме някаква нова форма на творческо общуване. Защото театърът е само на живо.

Въпреки че не съм бил апострофиран на тази тема, подозирам, че не е съвсем ясно в какво се състои причината да се настоява на посочената специфика. Или пък може и да е ясно, но някак лесно започва да се мисли за добрите страни на дигиталната трансформация, без да се отчита нейния погубващ ефект.

„Слагат се камери и представлението се стриймва, така даже повече хора ще могат да го гледат от най-различни места по света срещу скромно заплащане”. Не е ли това спасителен вариант в настоящето и обнадеждаваща бъдеща перспектива?

Разбира се, че е някакъв вариант. Но не спасителен, а утешителен. Временно утешение. Обаче ако в него има поглед към бъдещето, то и утехата се превръща в мрачна прокоба: занапред по-скоро ще е така, да е живот и здраве, а сега не се притеснявай, вземи тази ябълка, за да разквасиш пресъхналото от тревога гърло – като я отхапеш, ще заспиш вечен сън, но ще те излъчваме в интернет.

Май все пак се налага да се обясни защо театърът е само на живо. И то не заради архаичното изкуство, което не е стока от първа необходимост и няма какво толкова да му треперим, а защото през него можем като цяло да поразсъждаваме върху „на живото” и да видим трябва ли ни въобще, или не. В кризисен момент човек се освобождава от ненужното и запазва само това, което наистина е важно.

Театърът не просто се гледа. На театър, както се казва, се ходи. И на концерт. И на кино се ходи. И на изложба. И на мач. И на училище. И на работа. И на среща. И на екскурзия. Ходенето е част от преживяването.

В киното и в галерията заварваш нещо готово, в останалите случаи нещото става, когато си там, и после изчезва. Дори филмът и картината да бъдат налични по всяко време и достъпът до тях да позволява разнообразни стратегии, пак е хубаво да отидеш да ги видиш. По-различно е от това да не отидеш и да ги дръпнеш при себе си, макар че, мислиш си, нали виждам какво е, няма значение откъде и как го гледам. Но значение има.

А когато самата същност на събитието се състои в неговата непосредственост, и непосредственото присъствие на място придобива същностно измерение.

И, да, театърът, заедно с останалите сценични изкуства, се нарежда до училището, работата, спорта, срещата, екскурзията, на които непременно се ходи, няма как.

Глупости, защо да няма как? Има хоум офис, онлайн обучение. Добре че беше карантината, за да разберем колко срещи е можело да бъдат просто телефонни разговори или имейли… Концертите се записват, спектаклите – и те. Спортните събития също. Какъв е проблемът? Що за каприз да е пред публика, на живо? Ако за пари говорим, отдавна е разработено пазаруването в мрежата.

Не виждате ли, че е опасно да се излиза?

Разбира се, че в определени ситуации е опасно. Трябва да се внимава.

Но и за друго трябва да се внимава – да не забравим какво е това, което пазим. Нали живота пазим? Пазим да е „на живо”. Ако за да останем живи се отказваме от „на живото”, не се ли изправяме пред абсурдна дилема? И едва ли ваксината ще оправи всичко, защото тя самата е отговор, пораждащ нови въпроси, проблеми и сблъсъци. По-скоро е необходимо да се търси решение от друг характер.

И без коронавирус от години се наблюдава отвличането на човешкото внимание към виртуалния свят. Хората, забили погледи в екраните на телефоните си, отдавна представляват банална гледка. Сега към пристрастяващата атрактивност на неизчерпаемото дигитално съдържание, което е на една ръка разстояние, се прибавя и здравословно етически аргумент – в този свят е безопасно, ако не го напускаш, спасяваш своя, а и чуждия живот.

Най-вероятно тази тенденция ще стигне да своя естествен обрат, но сега ние обсъждаме нейното хипертрофирало разгръщане, което – до вчера упреквано – днес започва да получава положителни оценки, понеже задоволява кризисно възникнала нужда.

Ако се съгласим, че самият човешки живот е нещо като холограма и дигитализацията всъщност най-после открито явява тази отдавна споделяна с известна неохота истина, тогава всичко е наред. Може и да не ни е много приятно, но това е положението – илюзията, че ни има си намери адекватната виртуална форма. Честито!

Но дори да няма доказателства за обратното, човек все още се съпротивлява срещу такъв възглед за себе си и света. И не го прави просто от суета, не се дърпа, защото да си илюзия не е престижно.

Въпреки старите метафори, в които „животът е сън”, няма как с лека ръка да се отрече реалността нито на сетивния, нито на духовния човешки опит.

Превръщането на опита в електронни данни под грижите на изкуствен интелект ни принуждава отново да се усъмним кои сме и от какво сме. Но така или иначе философските основания на „чувствам, мисля, тревожа се, страдам, обичам – значи съм” все още ни запазват цели и тук. Запазват ни и като критерий, според който се определя така ли е.

Загубването на тази цялост, на този критерий едва ли ще е голяма беда от гледна точка на вселенското незнание защо е всичко това. Обаче нас ни занимава малката беда на загубващия се допир, на изчезващия дъх, заместени от виртуални образи.

Защо ни измъчва такъв незначителен въпрос? Защо все още не ни е съвсем все едно дали някой диша до нас, или го виждаме на екрана – в реално време или на запис? Не може ли човек просто да е доволен от информацията, достигаща до него, макар и в трансформиран вид? Направо да се радва на снимка на кучето си, на храната си, на близките си, на видеоизображения, които носи в джоба си, а не на самото куче и т.н.?

Апропо, едва ли има някой, който да не е бил свидетел на ситуация, в която хората предпочитат да гледат през камерите си това, което се случва пред очите им. Детето им пее на тържество в градината, бият някого на улицата, над планината се появява дъга – чакай да го заснема.

Не е ли това големият онлайн урок на повсевместното онлайн обучение – всичко може да се превърне в дигитално съдържание, което да притежаваш и да си щастлив?

Безпокойството ни идва оттам, че не е урок, а порок, защото точно щастието се оказва фалшиво.

В загрижеността си да съхрани това, което ще изчезне, човек не може да го преживее. Уплашен от собствената си тленност, той се лишава от спонтанност и непрекъснато търси огледала и дигитални складове, където да запазва отпечатъци. Но какво щастие може да ти донесе отпечатъкът на нещо неслучило се? Така една хронична, създадена от теб самия липса търси невъзможно удовлетворение до безкрай.

Свръхразвитите технологии предложиха нова интерпретация на популярното „да имаш или да бъдеш”. Не през избора между консуматорското материално и духовните ценности, а по оста виртуално – реално. Виртуалните притежания срещу непосредственото участие.

Съвременната пандемична криза усили аргументите в полза на не-присъствието. Когато така се минава по-лесно и безопасно през тежък период, можем само да сме благодарни на техническите средства, които осъществяват общуването от дистанция.

А пък и да си гледаш в усамотение разни работи на телефона е приятно. С Ковид и без Ковид. Прекият контакт с околните често е досаден и направо разочароващ, а на екрана можеш „да имаш” контрол върху темите и компаниите.

Но нека и театърът, както и подобните му срещи на живо, да седи някъде там и да напомня за „да бъдеш”. Може да е илюзия по-голяма от виртуалната, но, ако допуснем, че на „да бъдеш” му е минало времето, то това, в което живеем, и това, което предстои, е „да не бъдеш”.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *