„Парижката Света Богородица“ по музика на Рикардо Кочанте могат да гледат варненските меломани на 21 декември от 19 ч. в зала 1 на Фестивалния и конгресен център. Оркестрацията е на Данко Йорданов, текст Люк Пламондон, превод Лилия Бонева, режисьор Петко Бонев, диригент Страцимир Павлов, сценография и костюми Ася Стоименова, хореография Станислава Томова, 3D mapping Elektrick.Me. В ролите на Есмералда и Квазимодо са Лилия Илиева и Велин Михайлов, Феб дьо Шатопер е Борислав Веженов, Фльор дьо Лис дьо Гондельор – Мария Павлова, Клопен Труйфлу – Николай Колев, участват оркестър, хор и балет на Варненската опера.
Лилия Илиева и Велин Михайлов разказват пред Виолета Тончева за силната им емоционална връзка с Есмералда и Квазимодо, за намесата на героите в живота им и за изкуството по време на КОВИД.
– Лилия и Велин, неразделни в живота и на сцената, влюбени в живота и в мюзикъла, в „Парижката Света Богородица“ се чувстват съвсем в своя територия.
Лилия: Точно така. За мен този мюзикъл е поредната мечта, малко са думите, за да опиша какво чувствам. „Парижката Света Богородица“ е един от най-красивите мюзикъли, създавани някога, и аз съм невероятно щастлива, че играя ролята на Есмералда.
Велин: И аз изпитвам същите чувства. Да играеш в мюзикъла „Парижката Света Богородица“ е истински шанс. Мисля, че няма артист, който не би искал да изиграе Квазимодо.
– Как виждате вашите герои Есмералда и Квазимодо?
Лилия: Страшно много обичам това момиче, което жадува да опознае света и любовта, но срещата с нея й коства живота. Изляза ли на сцената, аз не съм Лилия, аз съм Есмералда, живея като Есмералда и изпитвам всички емоции на моята Есмералда.
Велин: Не е лесно да пресъздадеш образа на Квазимодо, един добър човек с тяло на урод – особеност, която създава допълнителни проблеми за певеца при движението на сцената. Трудна и неудобна за пеене, тази роля дойде в един труден житейски момент за мен, така че влагам в нея максимума от себе си.
– Няма как да не сте гледали френския мюзикъл, чието DVD изпреварва по продажби блокбастъри като „Батман“ и „Игра на тронове“. Но дали познавате филмите по същия сюжет с Антъни Куин и Джина Лолобриджида или с Антъни Хопкинс и Салма Хайек?
Лилия: По принцип, винаги в началото на репетиционния процес се запознавам с възможно най-много материали по темата. Но след това се дистанцирам, за да работя самостойно и да създам свой образ на героинята.
Велин: По същия начин подхождам и аз. Не бих си помислил дори да се сравнявам с такива велики и неповторими артисти, каквито виждаме на филмовия екран, а също и във френската версия на мюзикъла „Парижката Света Богородица“. Ние предлагаме нашата интерпретация и се надяваме, че тя ще допадне на публиката.
– Героите намесват ли се в личните ви взаимоотношения?
Лилия: В репетиционния процес често се появяват шеги, които пренасяме в живота. Това е естествено, защото толкова добре познаваш персонажа, той се е сраснал с теб, така че няма как да не го припознаваш в себе си и обратно. Ако се различавам от героинята си по много неща, то откривам и други неща, по които си приличаме. Но независимо от приликите и разликите, аз я обиквам безрезервно и влагам целия си опит и всичките си умения, за да стане тя истинска. Когато съм цял ден на репетиция и живея непрекъснато с образа, сляза ли от сцената, особено след премиера, трудно се откъсвам, трудно излизам от чуждия живот. Часове след спектакъла се чувствам толкова емоционално изхабена, че не мога да реагирам адекватно и ми отнема известно време, за да се върна към действителността и отново да съм си аз.
Велин: В подкрепа на казаното от Лилия бих добавил, че емоционалната ни връзка с „Парижката Света Богородица“ е особено силна. Сюжетът по романа на Виктор Юго и този мюзикъл докосват най-дълбоките струни на човешката душа и ако понякога отронваме сълзи на сцената, те са истински.
– На премиерата видях сълзи и в очите на зрителите. Дали изкуството по време на КОВИД е по-различно?
Лилия: Осъзнавам все по-ясно, че изкуството е начин на живот, начин на съществуване. То дава привилегията да живееш в едно по-добро място, да бъдеш по-емоционален, да раздаваш себе си. КОВИД ни показа, че можем да преодоляваме трудностите по-лесно с изкуство. То е животоспасяващо не по-малко от всички лекарства. Имаме нужда от изкуство, защото то ни прави щастливи, а ние имаме нужда от щастие.
Велин: От историята знаем, че по време на най-големи кризи, дори на война, хората са намирали време за изкуство. То е с нас и в КОВИД пандемията, за да ни направи по-разбиращи, по-толерантни, по-добри хора.
