Mеждународните парични системи издържат средно около 35 до 40 години преди напреженията, които те създават, да станат твърде големи, изисквайки нова система, пише за Financial Times Крис Уотлинг, основател и главен изпълнителен директор на Longview Economics.
Преди Първата световна война големите икономики са функционирали при твърд златен стандарт. Между двете световни войни повечето икономики са се върнали към „полутвърд“ златен стандарт. След края на Втората световна война е създадена нова международна система – Бретънуудската – с долара, обвързан със златото, а други ключови валути, обвързани с долара.
Когато този механизъм се разпада в началото на 70-те години, светът преминава към фиатна система, при която доларът не е обезпечен и следователно не е закотвен. Тази система вече е достигнала края на своята полезност.
Разбирането на двигателите на 30-годишния дългов суперцикъл илюстрира изхабяването на системата. Тук влизат безкрайната ликвидност, която бе създадена от търговските и централните банки в рамките на тази нефиксирана международна парична система. Този процес бе подпомогнат и подбуден от глобалните регулатори и централните банки, които до голяма степен игнорираха монетарните цели и нарастването на паричното предлагане.
Огромният ръст на ипотечния дълг в повечето от големите световни икономики е един от ключовите примери за това. Вместо недостига от предлагане на жилища, който често се постулира, че е основна причина за високите цени на жилищата, ключов двигател през последните десетилетия бе бързият растеж на ипотечния дълг.
Това, разбира се, е и един от факторите, които стоят в основата на днешното неравенство и разделение между поколенията. Решаването му трябва да допринесе значително за заличаване на разделенията в западните общества.
С новата администрация на САЩ и края на битката с COVID, който се очертава заради разпространението на ваксинациите, сега е подходящ момент за големите западни икономики (и в идеалния случай света) да разработят нов международен финансов ред.
Като част от това трябва да има мащабно опрощаване на дълг, особено на държавен такъв, държан от централните банки. Оценяваме тази сума на приблизително 25 трлн. долара в основните региони на световната икономика.
Дали отмяната на дълга ще се простира отвъд това, трябва да бъде от централно значение в преговорите между институциите по отношение конструкцията на новата система.
Последиците за доходността на облигациите след анулирането на дълга трябва да бъдат напълно обмислени и обсъдени. Вероятна е нормализация на доходността с връщането на ликвидността към нормалното й състояние.
Високата собственост на държавен дълг в тази среда от части от финансовата система, като банки и застрахователи, може да причини значителни загуби. В този случай рекапитализацията на части от финансовата система трябва да бъде включена като част от установяването на новия международен финансов ред. По същия начин въздействието върху пенсионните активи също трябва да бъде разгледано и подготвено.
На второ място, институциите трябва да договорят някаква форма на котва – било то фиксиране на валутите помежду им, обвързването им с централна електронна валута или може би електронни специални права на тираж, международният резервен актив, създаден от МВФ.
Както беше подчертано по-горе, един от ключовите двигатели на неравенството през последните десетилетия е способността на централните и търговските банки да създават безкрайна ликвидност и нов дълг.
Това създаде донякъде спекулативни икономики, прекалено разчитащи на евтини пари (независимо дали ипотечен или друг дълг), които след това финансираха серийни балони при цените на активите. Макар че тези балони са неизменна част от историята, техният размер и честота се увеличи през последните десетилетия.
Както Фед констатира в свое изследване от 2018 г., всеки основен клас активи през 20-те години от 1997 г. до 2018 г. е нараснал средногодишно с темп по-висок от този на номиналния БВП. В дългосрочен план това не е нито здравословно, нито устойчиво.
При наличието на ликвидна котва световната икономика ще се приближи до по-чист капиталистически модел, в който финансовите пазари се връщат към основната си роля за откриване на цените и насочване на капитала на база икономическия фундамент, а не нивата на ликвидност.
Така растежът трябва да стане по-малко зависим от създаването на дълг и повече от ръста на производителността и печалбите от световната търговия и иновациите. В тази среда неравенството в доходите трябва да намалее, тъй като ползите от по-високата производителност ще бъдат по-широко споделяни.
Основната причина, поради която много западни икономики сега разчитат прекалено на потреблението, дълга и жилищните цени, е настоящата вътрешна и международна монетарна и финансова архитектура. Едно „голямо рестартиране” предлага възможност за възстановяване (до известна степен) на икономическата справедливост в западните и други икономики.
