След като „всички истории вече са били разказани“ (както отбелязва Вим Вендерс още през 80-те години), няма нищо необяснимо в това, че киното непрекъснато си избира сюжети, които да пре-разкаже или продължи. Може да се прибегне до приказка, митология, но също и до драматургична конструкция, която е спечелила зрителския интерес през годините, като многократното повторение на историята от един и същ ден, заредено с десетки нови идеи от развлекателен и философски характер в „Палм Спрингс“. И ако възникнат проблеми в реализацията, те рядко произтичат от потенциалната „неприкосновеност“ на сюжета, но виж, недостатъчното въображение или неумелото водене на разказа могат да съсипят всичко, както се случва в „Двете страни на чудесата“.
Макар и доста далече от оригинала Come Away, българското заглавие на филма на Бренда Чапман (игрален режисьорски дебют след анимационните „Принцът на Египет“ и „Храбро сърце“) всъщност е най-смисленият елемент от „оригиналния“ проект. Защото освен към съответните приказни светове на Чудесата и Невърленд, препраща и към метафоричното двусмислие, че всяко чудо си има две лица – най-вероятно светло и тъмно…
Трудно е да се каже за каква аудитория е предвиден „Двете страни на чудесата“, защото децата ще се отегчат от поучителния тон, а възрастните ще се почувстват подценени. В опит да бъде политически коректен, залагайки на семейство от смесен расов тип (което не е особено типично за Англия от XIX век), разказът все пак допуска пренебрежително изказване, според което тъмнокожият съпруг на аристократично бялата г-жа Литълтън е „представител на по-низша класа“ – излишно двусмислие в конкретния контекст. Но, случайно или не, двусмислието е на всяка крачка в тази история, претендираща, че открива Алиса и Питър Пан, преди да се превърнат в герои на собствените си приказки. Те са брат и сестра, израснали в проблемното семейство на баща комарджия и майка алкохоличка, които се борят със зависимостите си в дълбоката горска провинция, където малката Алис тича след Белия заек и Кралицата на сърцата, все едно вече е излязла от Дупката, а още по-малкият Питър мечтае да се сражава с пирати, защото май не му се удава учението. После по-големият им брат загива нелепо, родителите се осъзнават, Алиса отива в Страната на чудесата, откъдето се завръща пораснала и помъдряла, а Питър изчезва завинаги, но това някак си не дава отражение в реалния живот…
Твърде много теми и мотиви се срещат в сценария на „Двете страни на чудесата“ и изтичат между реалност и фантазия в Заешката дупка. Претоварването с послания поражда безсмислие и като изключим някой дребни чудеса на визуалните ефекти (не, цупещата устни Анджелина Джоли не е сред тях), филмът е живото доказателство на собствената си теза, че хората губят въображението си като пораснат, опровергана безапелационно от „Палм Спрингс“.
Въпреки двете номинации за Златен глобус (за най-добър филм и актьор в раздела „Мюзикъл или комедия“) игралният дебют на Макс Барбакоу нямаше как да получи номинации за Оскар, лишен от присъствието на страдащи, социално, расово или сексуално онеправдани хора, но това не го прави по малко неустоим, в най-добрите традиции на Уес Андерсън. И дори да сте гледали комичното („Омагьосан ден“, 1993), екшън („На ръба на утрешния ден“, 2014) и хорър („Честита смърт“, 2017) превъплъщение на повтарящия се ден, нищо не ви е подготвило за тази романтична притча с елементи на философско забавление.
Найлс е гост на сватбено тържество в Палм Спрингс… за не-знам-си-кой-път. Разбираме, че денят му се повтаря отново, когато в същия времеви капан попада и сестрата на булката Сара. Сценарният залог се усложнява в сравнение с предшестващите сюжети, защото преживяването е удвоено и опитният участник в „експеримента“ инициира новака, като в същото време е потенциално доказателство за фаталистичното заключение, че изход няма… или пък не.
Поради темперамента си или давността на преживяването Найлс и Сара подхождат различно към „капана“. В последвалата съвместна борба срещу скуката и изследването на привидното безсмъртие, персонажите ни дават да разберем, че ключът към утрешния ден не е в себепознанието, взаимното опознаване или несвършената работа, а по-скоро във възможното съществуване на множество темпорални измерения, сред които трябва да откриеш своето. Съпреживявайки кошмара си, превърнат в забавление (поне за известно време), двамата общуват с останалите действащи лица във външната „реалност“, но в същото време обитават и своята, където бродят… динозаври. Сблъсквайки страховете, чувството за вина, споделените и несподелени емоции, Сара и Найлс се сближават и отдалечават, човъркайки смисъла на съществуването без интелектуален елитаризъм (за авторите) и без „високопарни“ преживявания (за героите)…
„Палм Спрингс“ е чудесно съчетание между „вече преживяното“ и свежата емоция на следващия творчески поглед, зареден с въображение. Използването на привидно позната сюжетна схема, съчетана с различна гледна точка, елементи от други жанрове, малко безцеремонност и няколко щипки хумор, дава резултат, който напълно удовлетворява любопитството за по-нестандартно филмово преживяване.
