Ивайло Пенчев: Обичам да създавам кино за зрителя

Зрителите на 25-ия „София филм фест“ ще имат възможност да гледат на 12 март от 20.30 ч. в кино „Люмиер“ новия филм на Ивайло Пенчев „Като за последно…“. Той бе представен с огромен зрителски успех на фестивала „Златна роза 2020“ и отличен с наградата на публиката. Филмът събира съзвездие от любими актьори – Васил Банов, Филип Аврамов, Китодар Тодоров, Малин Кръстев, Герасим Георгиев-Геро, Стефан Денолюбов, Антон Радичев, Кирил Кавадарков, Иван Самоковлиев, Милена Аврамова, Анастасия Ингилизова, Свежен Младенов, Любен Чаталов, Яна Маринова, Станимир Гъмов и младите таланти Тони Минасян, номинираната за „Златен глобус“ Мария Бакалова и Любомир Димитров.

Ивайло Пенчев завършва операторско майсторство във ВГИК в Москва (1982). Режисьор е на филмите „Корави старчета“ (2011), „Летовници“ (2016), „Като за последно“ (2020). Носител е на много награди като продуцент, режисьор и оператор на игрални и документални филми и на 13-серийния игрален тв филм „Магна аура – изгубеният град“.

 

– Господин Пенчев, изглежда, че да се снима комедия е забавно и лесно, но така ли е всъщност? Вие направихте няколко филма в този жанр.

– Комедията е най-сложният жанр. Много е трудно да успееш да разсмееш зрителите, да прецениш в кой момент да спреш и в кой – да продължиш. В театъра, когато публиката избухне в смях, актьорите спират, изчакват и продължават. В киното това няма как да се случи. По тази причина винаги правя тестови прожекции. След като монтирам филма и го сглобя изцяло, събирам абсолютно непознати за мен хора от различни възрасти, те го гледат, попълват анкетни карти с 15-20 въпроса – за темпоритъма, за актьорската игра, за усещането за забавяне, интересен ли им е… Анализирам отговорите и след това правя корекции в крайния монтаж.

– Значи мнението за публиката е много важно за вас.

– Киното е развлечение, има задачата да излъчи послание, да постави сериозни въпроси. Опитвам се да правя това в моите филми – да поставям сериозни въпроси, но чрез хумора да разкажа историята по-леко и забавно, а зрителят да намери себе си в някои от персонажите и да се погледне отстрани. Всеки от нас има проблеми и не е нужно, когато отиде на кино да се потисне допълнително. Не разбирам колегите, които правят кино за себе си, още повече, когато е с държавно финансиране, с парите на данъкоплатеца. Ако искаш да правиш кино за себе си, продаваш си апартамента и го финансираш. Един колега казваше: Аз не обичам зрителя, аз го уважавам. И аз го уважавам и се опитвам да създавам кино за зрителя. Когато хората отделят два часа и похарчат някой лев за билет, да не излизат от прожекцията още по-обременени. Няма нужда да им разказвам мегатрагедии, с които всеки ден се сблъскваме в живота и в новините.

– Снимате комедии, но без компромиси с естетиката.

– Да, не обичам да се ругае или да се натягат нещата самоцелно. Харесвам филми като „Не тъгувай“ на Данелия. Не, че не ми допадат сериозните филми – любимият ми режисьор Фелини не разказва комедии в чиста форма, но в творбите му присъстват много комедийни елементи, говорейки за сериозните теми и проблеми в живота.

– В „Като за последно…“ сюжетът се развива извън конкретно време и място.

– Тази история може да се случи навсякъде по света и по всяко време, затова не определям мястото на действие и конкретен период. За мен са важни човешките взаимоотношения между героите. Поставям ги в ситуации, които за тях са драматични, проблемни, но често са комични за зрителите.

– Редуват се смях и тъга, динамика и лекота…

– На зрителя нито за момент не трябва да му става скучно. За съжаление много от българските филми, които поставят сериозни въпроси, са негледаеми.

– Но когато на екрана се изобразяват тежки проблеми от живота, това много силно въздейства на публиката.

– Лесно е да разплачеш публиката, но по-трудно е да я разсмееш. Има хора в професионалните кръгове, които се целят към големите фестивали, всеки от които си има изисквания, и те вероятно се съобразяват с тях. Само че не разбирам как може да вложиш няколко години труд и накрая да видиш в залата двама души, единият от които не дочаква края на филма… Лично аз предпочитам да взема наградата на публиката, вместо на някое авторитетно жури.

– Както и става…

– Да, както и става. Не, че не ценя наградите на експертите. Но когато залата избухне и публиката не бърза да си тръгне след края на филма, а остава да прочете всички финални надписи, ръкопляска и се забавлява, това е най-голямото удовлетворение за мен. Когато хората излизат от залата усмихнати и коментират видяното на екрана. Това, че съм им дал положителна енергия, ме прави много щастлив.

– В новия ви филм са „представени“ всички възрасти – от детето, през девойката и младежа, средното поколение – семействата на двете дъщери, до „старите кримки“. Сценарият, в чието създаване също участвате, сякаш показва своеобразния кръговрат на живота. 

– Много съм благодарен, че работя с моя добър колега и съсценарист на филма (и на предишния) Божан Петров, както и с Весел Цанков. Много сме различни, всеки има своите виждания, начин на постановка и както спорим по време на писането, така сме и невероятни приятели. Основата е най-важна – няма ли добър сценарий, няма добър филм. Всичко трябва да бъде заложено предварително, всеки от персонажите трябва да мине през различни ситуации, състояния на духа и да има развитие. Да е ясно този герой какъв е и защо постъпва по определен начин.

– Били сте в ролята на оператор, режисьор, сценарист и продуцент – познавате всички етапи от работата по един филм.

– Това е натрупване на опит. Изключително благодарен съм на мои колеги, с които работех като оператор – предимно с Ивайло Джамбазов (по няколко филма), с Пламен Масларов, с Иван Георгиев-Гец. Учил съм се от тях на режисура и на поведение. Това много ми е помогнало да се развия и като режисьор. Няма филм, по който да не съм работил и над сценария. Много пъти съм се хващал как анализирам даден филм – по този начин успявам да изградя в себе си едно чувство какъв искам да бъде, за да се хареса на мен. Което води до това, да се хареса и на зрителите. А колкото до финансирането на филмите, според мен държавата трябва да дава повече пари за кино. Защото конкуренцията е голяма, много млади колеги имат идеи и също искат да снимат. Те трябва да снимат, за да се развиват.

– Напоследък много се говори за Мария Бакалова по повод номинирането й за „Златен глобус“. Преди да се снима при Саша Барън Коен във вашия филм тя играе главна роля. Какво е впечатлението ви от нейната работа, подготовка, способности?

– Мария е страхотна! За моя филм тя спечели кастинг, на който се явиха над 20 момичета. Сама си отстоя ролята, никой не е лобирал за нея. Имах много специфично изискване за внушението, излъчвано от двамата главни герои за отношенията помежду им. И в този смисъл тя се справи отлично. Не съм гледал „Борат 2“ – не е мой тип кино, но това няма никакво значение. Фактът, че Мария е оценена, че е стигнала до номинация за „Златен глобус“ и вече взе няколко награди на критиката, не може да бъде подценяван. Пожелавам й да се развива още много и само успех! Вярвам в нея, тя е твърда и упорита, никога не се отказва.

– По време на пандемията заснехте следващия си филм – „Чичо Коледа“. Как се отрази КОВИД-кризата върху работата ви?

– Много тежко беше, сложно и скъпо. Всички обекти трябваше да се дезинфекцират, постоянно бяхме с маски, наложи се да прекъснем за две седмици заради карантина на хора от екипа; след това цялата програма се промени, актьорите са изключително заети, при всяко прекъсване се губи ритъмът на снимките… Аз съм на мнение, че държавата трябва да вземе отношение и да се подпомогне филмовият сектор, който сериозно е засегнат от кризата – от снимачния процес до киносалоните.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.