Мразеше мъжа си до полуда, ала получаваше оргазъм единствено с него. Боготвореше тялото си и смяташе, че той е недостоен да го притежава. Опитваше се да избягва семейния секс обаче не за дълго. Либидото ѝ я предаваше, женското в нея я изгаряше и тя първа тръгваше към леглото. В такива мигове мразеше не само него, но и себе си, та даже и онзи, който е създал жената и слабостта ѝ. Може ли заради един оргазъм да търпи толкова унижения?
Още от мига, в който почувства жената в себе си, разбра, че е повече от другите момичета. Момчетата се възхищаваха от нея, и тя първа от класа загуби девствеността си. Беше безкрайно горда и търсеше всякакви поводи да показва съвършените си форми. Никога не се съгласяваше на бърз секс на стълбище или в асансьор – там, където не можеше да бъде без дрехи. Собствената ѝ голота я възбуждаше много повече отколкото мъжът до нея. Удоволствието, което изпитваше от това, че всички мъже я боготворят, беше върховно и реши, че те – всички до един, са само нейни, защото тя бе съвършената жена. Не беше далече от истината и това я правеше все по-агресивна. На превъзходната жена ѝ трябваше и такъв мъж, и реши да го търси. Знаеше, че той съществува – красив като нея и с око, отворено към прелестното. На мига напускаше тия, които дори за секунда пропускаха да ѝ се възхищават. Не ги броеше, това не беше нейна работа и тая грижа щедро предоставяше на завистниците. Така беше само до деня, в който срещна Иван в леглото. Той не беше нито съвършеният любовник, нито хубавецът, с когото щеше гордо да се показва на улицата, но с него получи истински оргазъм. Не можа да разграничи кой бе първият, кой вторият, кой третият, защото те се сипеха един след друг и я обливаха като топъл пролетен дъжд. Какво повече може да иска една жена? Жена като нея. Тогава тя благославяше Господ, че е сътворил мъжа, а нея е направил жена.
Омъжи се млада. Оргазмът я върза за него.Трябваше ли ѝ друго? Останалите мъже продължаваха да ѝ се възхищават и да завиждат на Иван, и тя не ги оставяше на сухо. Пак предпочиташе голотата си, ала понякога се съгласяваше и на бърз секс, търсеше тръпката на оргазма и с друг мъж. С по-добър, по-съвършен. Не знаеше дали иска да го запази само за любовник или щеше да зареже тоя, който ѝ беше съпруг – това времето щеше да реши – засега нейничкият не ѝ пречеше. Нежеланият желан домашен секс я държеше здраво в оковите си. Често се връщаше от поредна авантюра и направо се хвърляше в леглото – Иван трябваше да довърши онова, което други не бяха успели. В такива мигове тя мразеше всички мъже. Беше достатъчно обаче нейният да довърши започнатото от други, за да ги обикне отново. Готова беше да се примири с мисълта, че няма нищо друго по-съвършено на тоя свят от оргазма, и затова тя трябва щедро да го дарява на собственото си тялото. Добре, щом природата така е решила, така да бъде. Това я правеше още по-горда, но и още по-практична – вземаш от един – едно, от друг – друго, създаваш си идеален мъж и си го ползваш. Така хем разнообразяваш секса си, хем не оставаш незадоволена. Това си казваше тя, а мислеше и друго – ами ако срещне идеалния мъж и с него създаде идеално семейство със съвършени деца?
Това не трябваше и да си помисля, защото предизвика съдбата и усети, че нещо скоро ще започне да набъбва в тялото ѝ. Как ли щеше да изглежда, деформирана, с надут корем. Изглеждаше прекрасно и беше по-желана от всякога, пък и бременността ѝ помагаше понякога да отбива нежелани набези.
Роди великолепно момченце. Иван го прие, без да се зарадва и побърза да си направи тест за бащинство – значи бил е наясно с жена си. Беше негово. Щом се съвзе малко от първото раждане усети, че нещо в нея пак ще набъбва. Така Иван набързо ѝ натръшка три деца – последното момиченце. Пак направи тест за бащинство и се почувства горд, че поне в това никой не му се бъркаше. Грижите за децата я вързаха вкъщи и той се почувства по-спокоен за бъдещето на брака си. Освен това и по-свободен, и на свой ред започна сексуални забежки. Жената не можеше да се примири, ревнуваше и негодуваше, че други получават оргазъм вместо нея. На всичко отгоре той разреждаше семейните контакти, после съвсем ги занемари. Жената не можеше да направи нищо – децата бяха легнали изцяло на нейните ръце. Няколко пъти се опита да си намери любовници, ала нищо свястно не излезе. Нямаше време, а жена, която няма време – няма и любовници.
Благословените наслади са привилегия на скучаещи дами и господа. Другото е незначителен бърз секс с травмиращи последствия. Тя се чувстваше унизена, ограбена, влизаше вече в осемдесетте процента от анекдота, в който на въпроса, какво правят жените след секс се отговаряше, че десет процента вземат вана, десет процента душ, а останалите осемдесет бързо се обличат и хукват към къщи. Ей това нещо я убиваше. Никаква наслада, никаква възхита. Някои мъже не можеха дори да я разгледат добре. Връщаше се вкъщи при децата и плачеше. Страдаше за недооценената си красота. Малките се чудеха на постоянните ѝ ревове и бяха доволни когато те се разреждаха. Колкото по-големи ставаха децата, толкова по-редки бяха набезите ѝ за бърз секс и по-малко причините за сълзи. Тогава разбра дългата и изстрадана истина – малки деца, малки грижи – големи деца – големи грижи. Не достигаха парите и мъжът ѝ я затвори в будка за вестници – продавачка на човешки трагедии и чуждо щастие. Жълтите вестници поглъщаше като топъл хляб без сирене и запълваше празната си душа и скучния си живот с историите на другите. Не я успокояваше дори това, че толкова много има като нея, че те стават все повече и че от тяхната душевна пустош тя премита по някоя и друга пара за децата. Мислеше се за друга. Мислеше се за различна и че сама се заплита във вестникарските колони не само, защото всичко това ѝ е под ръка, но и трябва по някакъв начин да убива времето си, за да не убие то нея. Ала то я убиваше.
Понякога вземаше луксозни списания, прибираше се вкъщи, заключваше се в банята, събличаше се гола, заставаше пред огледалото и се сравняваше с блазираните момичета. Превъзхождаше ги дори и сега. И това, погледнато и субективно, и обективно. Жената мразеше работата си, мразеше мъжа си, мразеше времето, в което се бе родила. Само десетина години баща ѝ и майка ѝ да бяха се забавили със създаването ѝ и тя щеше да се разхожда по модните подиуми, а днес наднича като лалугер все от тази дупка.
Времето съвсем се разкашка, автобусите закъсняваха, спирката се препълваше от идиоти, които нервничеха и се ругаеха един друг без дори да се познават. Глупаци, те дори не подозираха, че са щастливци, нали все пак возилата ще дойдат и ще ги отведат някъде. Жената не знаеше кой къде отива и облазяваше всички. Те заминаваха – тя оставаше. Продаваше вестници, списания, билетчета. Продаваше целия свят, ала стоеше прикована на стола, за да изпълнява чужди желания. Не можеше да заплаче дори. Днес ѝ се плачеше – сутринта забеляза дъщеря си пред огледалото да се възхищава от тялото си, без да му мисли и завъртя такава плесница, че момичето едва не се строполи на земята. Сега ѝ се плачеше. Не знаеше от кое повече – от лудостта ѝ да посегне на детето си или от страха за бъдещето му. Нервна бе, защото разбира, че е шамаросала себе си, своя скапан живот, а го е отнесло то. Ами ако то, с неговото съвършено тяло… ами ако не…
Ох, жената вече се чудеше да плаче ли, да се надява ли, а отвън я ругаеха да побърза с тези проклети билетчета, че ей го, автобусът най-после идва.
Васко Жеков
рисунка Георги Трифонов
