На днешния ден, в градчето Брунате на езерото Комо, в стая №4 на хотел „Bellavista”, на 46 години умира Пенчо Славейков. Разочарован от сънародниците си, с вярната Мара над него – единствената му утеха и подкрепа до края.
__________________________
– ТУЙ ПРАВЯТ СЪС СВЕСТНИТЕ. С Петко Каравелов, с Христо Белчев, с Алеко… – затварят ги, прокуждат ги, оставят ги без препитание или ги убиват. После се хвалят с работата им, сякаш заслугата е тяхна. Тъй ще сторят и с мен – помни ми думата, Маро. Ще ме честват, ще възклицават, ще се умиляват – ах, Пенчовия талант, ах, Пенчовата прозорливост…! Сред тях ще има и хора, дето са ме мразили и тормозили, но сега и те ще са там, да ги види обществото, че милеят за поети като Пенчо.
Сигурно ще има специална програма за погребението ми. От толкова часа до толкова – опело. От толкова до толкова – речи. От толкова до толкова – пренасяне на ковчега до гробищата.
Ще има и шествие, най-вероятно по булевард „Княгиня Мария-Луиза“, в което ще участват министри и депутати – че къде без министрите и депутатите? Ще има и хора от градският съвет.
Ще има попове и учители. Също писатели и поети – че къде без писателите и поетите? Както и стражари на коне.
Много е вероятно да присъстват и най-обикновени граждани. Когато имах нужда от тях да ме защитят, никакви ги нямаше. Но сега ще са тук. Хиляди най-обикновени граждани.
А, да, венци! Забравих венците! Ще има много венци. С ленти и надписи на тях – един от друг по-глупави. Например: „Той принадлежеше нам, а други ще го имат.”
И сълзи ще има, разбира се. Къде без сълзи?
(Из романа „Суета, суета”)
