Светлата седмица е – най-прекрасната седмица за християните, а на мене ми причернява, свят ми се завива.
В село Замфирово, Ломско, пребили заради пенсията му възрастния самотник Иван Боянов. Застанал пред камерата, с превързана ръка, треперещ, едва произнасящ думите, този човек сякаш е дошъл при нас от страниците на Достоевски. Унижен и оскърбен, беден и безпомощен, разказва как насилникът му заявил:
– Чакай да те побия аз тебе още, пък чак тогава ще те оставя.
И го бил с железен прът, с дърво и с бастуна му от 11 часа вечерта до четири сутринта. И му оставил петдесет лева да преживява.
Нямам сили повече.
Това не е държава, това е джунгла – с вълци, хиени и скотове. Пустиня сме – духовна пустиня. Джунгла-пустиня.
Тези и само тези кадри от село Замфирово, Ломско, трябва да бъдат показвани на самозабравили се полицейски началници, на протестиращи прокурори, на министри и най-вече на Вожда, които от отчитане на успехи нямат време да погледнат истината в очите.
Слезте от магистралите на илюзиите и лъжите си, господа, , свалете тогите и пагоните и свърнете по буренясалите пътеки на Отечеството.
И може би ще видите тъмната истина в Светлата седмица.
Пребихме майките и бащите си, кожите им одрахме за по сто лева, изгубихме си и душите, и Бога. В България вече не се живее, не се живее в Българията на село Замфирово и в хиляди други такива села и градчета, оставени като кръпки по дрехата на Родината.
Или по-точно се живее, но само ако този, който те пребие, ти остави петдесет лева до края на месеца за инсулин и филия хляб.
Докато течаха тези срамни и тъжни сцени, репортерката попита един друг старец, дошъл за кураж на пребития:
– А Вас нападали ли са Ви?
– Мене не са. Я получавам шейсет лева пенсия и нема кой да ме нападне. Живея ей у оная съборетина. Мене кой че ме нападне?
И точно тогава пропя петел. На Светлата седмица.
Николай Милчев
