Уважаеми приятели и всички които четете моята скромна група! То всъщност си е страница, но ФБ я е кръстил група. Благодаря Ви за отношението към мен и към моята поезия! Опитах се да Ви представя „образци“ на „високо“ българско поетическо изкуство от поети, които са изключително известни в родината ни и са награждавани многократно – сигурно повече от двеста – триста признати български поети, взети заедно. Сега искам да Ви предложа стихотворения от един наистина гениален български поет, който пише в свободен стих. За съжаление той вече не е между живите, но това не пречи да остане завинаги в българската поезия! Този поет се казва КОНСТАНТИН ПАВЛОВ! Той е един, да не кажа първия основоположник на съвременната модернистична българска поезия. Но преди да започне да пише модернистична поезия той е писал така наречената класическа поезия. Не може да си модернист, преди да познаваш класиката! Уникален поет е Константин Павлов! Много съвременни модернистични български поети трябва да се учат от него! Сега ще Ви представя само две негови стихотворения. По-нататък – повече.
АЗ МОГА ДА ОТМИНА РАВНОДУШНО
Аз мога да отмина равнодушно
най-чистата човешка красота.
Без капка удивление бих слушал
вълшебните слова на мъдростта.
Че подлеците, дето срещам в пътя,
изпиват жадно цялата ми страст.
И затова е погледът ми мътен,
и затова е дрезгав моя глас.
Но нека всяка мерзост ме убива.
Доволен съм, че съм изпит и блед,
защото няма нищо по-противно
от затлъстял поет.
ДЪЛГО ВРЕМЕ НЯМА ДА МЕ ВИЖДАТЕ!
Дълго време няма да ме чувате!
Но когато тръгнете по нивите,
за да приберете житото,
някъде,
до някой слог
ще ме намерите.
На главата –
удар от копито,
а в ръцете –
кичур от развята грива…
Запазете кичура.
За вас съм го отскубнал.
Стават много хубави рогозки!
