Ваня Николова, сценаристката на някои от най-успешните български сериали и предавания през последните години, мрази прилагателните и слуша внимателно
от Анелия Дионисова
Кариерата й не започва с игралния филм „Голата истина за група „Жигули“ (реж. Виктор Божинов), макар че би бил чудесен първи ред във всяка биография. Много преди това сценаристката Ваня Николова си е създала име на остроумен и талантлив разказвач.
„Първият уикенд изпреварихме „Годзила срещу Конг“! Чакахме резултата все едно сме на финал от Шампионска лига“, казва по телефона Ваня Николова, сценаристка на новата музикална комедия, поставила рекорди в българските кина по време на пандемия. Напрегнатият ден е вече зад гърба й, а това, което предстои, е още една седмица на триумф, в която филмът ще надмине и втория блокбъстър за десетки милиони – „Мортал Комбат“. „Сигурно кетърингът им на снимачен ден струва колкото целия ни бюджет – отбелязва Ваня парадокса на ситуацията, – а това означава едно – ако има добро българско съдържание, то привлича повече хората.“ Всъщност през цялата си кариера на журналист и сценарист – от първите репортажи в списание „Клуб М“ до последната реплика в „Голата истина за група Жигули“, Ваня Николова прави точно това – добро съдържание. Затова биографията й е като нейните сценарии – кратки ударни редове, изписани с главни букви: сценарист в „Сблъсък“, автор и продуцент на тв шоуто „Тройка по никое време“, главен редактор на списание МАХ, сценарист в два много успешни сериала – „Под прикритие“ и „Връзки“.
Момиче с потенциал
„Предполагам, че във всяка работа има и малко наследственост. При мен идва от баща ми. Но той е еднакво добър и в цифрите, и в думите. Аз наследих само второто.“ Така започва историята на Ваня Николова с писането. Семейната библиотека в Горна Оряховица заема цяла стена и тази любов към литературата е най-благодатната почва за един разказвач: „Преди да започнеш да пишеш професионално, е наистина важно все нещо да си чел. Да знаеш къде си ти и къде са другите. Една книга винаги ме е прелъстявала със стил, ритъм, игра на думи, блестящ хумор или мисли, които да надграждат моите.“ Различни автори са били от значение в различни периоди от живота й – Илф и Петров, Маркес, Вонегът, Реймънд Чандлър, но днес няма един фаворит. „Напоследък се хващам, че чета най-вече биографии и всякакъв тип докуметалистика, която ми помага и в работата.“ Последното й откритие е „История на Древния Рим“ на Мери Биърд заради невероятната ерудиция и увлекателен стил на авторката.
Интересът й към думите я отвежда в София, преди да е навършила 18. „Първите дни се чувствах като момиче от Тексас, което идва в Ню Йорк. Струваше ми се, че никой в този град не говори „правилно“. После разбрах, че е обратното.“ Плановете й са да учи право или журналистика, но двойката на изпита по литература бързо затръшва вратата на Софийския университет под носа й. „Последният ми шанс беше изпитът по история. Изкарах 5.25 и ме приеха. Сега съм много благодарна на тази грешка, защото историята е науката, която първа ме научи да разказвам“, споделя сценаристката.
И наистина, ако върнем лентата назад, в края на 90-те ще я видим в задимената редакция на списание „Клуб М“, с цигара между дългите пръсти и лице, приведено към монитора. Първото място, на което шлифова перото си. Тя е на 23, редактор-репортер, който търси сюжетите си под ръбовете на обществото – там, където е твърде мръсно и опасно за момичета. Но младостта и смелостта вървят ръка за ръка и Ваня непрекъснато се рови в истории от градското бунище. Среща се със затворнички с доживотни присъди, елитни проститутки или кралици в джебчийството не само защото обича да говори с хора, които обикновено не обичат да говорят. Репортажите от най-неугледните места на България през деветдесетте са още една тренировка за бъдещата й работа на сценарист. „Когато описваш живота на някого, няма значение дали е в репортаж или във филм, ти винаги си разказвач
и винаги се опитваш да накараш човек да те следва от начало до край.“
Няколко години по-късно, през 2006 г., в жълта рокля на Guy Laroche и с блясък в очите, тя е главен герой на нощта, в която списание Max с размах заяви, че стъпва на родна земя. Ваня е първият главен редактор – жена в двайсет и една годишната история на италианското мъжко списание. „Когато издателката Кристиана Илиева ми се обади, очаквах, че ще ме покани като автор, и даже се изненадах, че някой изобщо ме помни като такъв, защото от пет години работех в телевизия. Вместо това получих предложение да поема списанието“, спомня си Ваня. С екипа си получава пълен картбланш: „Max беше най-великолепният период, защото работехме в пълен комфорт и можехме да правим всичко, което ни хрумне.“
