На 4 юни авторът на „Човекът, който продаде морето” Николай Ценков се завръща с нов сборник с разкази, който носи предизвикателното заглавие „Жираф в чашата“. Заповядайте на официалната премиера на книгата на 10 юни от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“!
Историите в „Жираф в чашата” (136 стр., цена: 14 лв., художник на корицата: Дамян Дамянов) приканват към едно необичайно пътешествие – през поколенията, тяхната самота и любимата им музика. В началото на 60-те години основателят на първия джаз оркестър в България прави нелегален запис на учениците си, които свирят Глен Милър. През нечии слушалки и днес може да се чуе „Нова генерация“ около бившия „Кравай“. А едни пораснали хлапета всяко лято се връщат в „Малката текила“ в Созопол, където звучи „Сайпръс Хил“.
Всички тези поколения – изгубени или изтръгнати – никога не са спирали да си говорят. Знаят, че мълчанието не е немота, а компромис между желанието да изричаш истината и необходимостта да я спестиш. И че музиката е разказ без разказвач, съвършен и невъзможен. Светнал и изчезнал – в нищета и блясък – като жираф в чаша с „Блъди Мери“.
Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. По образование е юрист; има научни интереси в областта на социалната философия. Работил е в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. За първата си книга – „Човекът, който продаде морето“ (2019), е отличен с наградата за проза на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” (2020). „Жираф в чашата“ е неговият втори сборник с разкази.
Николай Ценков – „Жираф в чашата“
Из разказа „Галерия за неудачници“
Има хора, които цял живот по осем часа работят. Това е хубаво, обаче не са направили нищо. Разбира се, и в картините на много хора има провинциалност… Може да се каже друга дума – една некадърност… една полуинтелигентност, и така, има много думи да се кажат за неспособното… Това са провинциалистите в душата си… По едно време бяхме артисти само: цап-цапцап, на бърза ръка драсваш нещо – и казваха: „Брей, к’ва картина направи…“. Георги Баев – Джурлата
На Генко му предстоеше да получи в наследство от татко си едно не особено голямо партерно помещение. Беше с размер около шейсет квадрата и се състоеше от просторна светла зала с излаз към улица „11 август“, със задна стаичка и тоалетна. В условията на завещанието бе изрично записано, че наследникът може да се разпорежда с имота едва след като навърши двайсет и осем години. Навярно това е била възрастта, до която бащата на Генко се е надявал, че синът му ще стане порядъчен човек, а не пройдоха и пияница като него самия.
В първата сутрин на двайсет и осмата му година бе трудно да се каже еднозначно дали Генко бе оправдал бащиното очакване. Провалите го следваха непрекъснато – няколко пъти бе късан на приемните изпити в Художествената академия, а барът, който беше отворил, просъществува едва двайсет и седем дни. Младежът, чието най-високо постижение в досегашния му живот се изчерпваше с все още ненадминатия рекорд от трийсет и осем текили, изпити за една нощ в бара „Кристал“, се събуди насилствено от крясъците на ято мигрирали гларуси. Кой знае какъв лош вятър беше докарал пернатите в София! Все още полубуден, Генко върна лентата от предишната вечер. Беше отпразнувал паметния си двайсет и осми рожден ден, а на партито дори не бе съумял да подобри рекорда си с изпити текили. „Ебаси, дърт съм вече – бяха първите мисли, които минаха през съзнанието му. – Трябва да направя нещо.“ Включи телефона си, синият дисплей грейна и го обстреля с канонада от съобщения. „Не искам да те виждам повече“ – от Ася, приятелката му. „Това е телефонът ми. Обади се. Целувки“ – от непознат номер. Жоро Вятъра: „Тиня, стигна дъното. Това беше най-якият рожден ден!“. Коко, барманът на „Кристал“: „Пич, касата не ми излиза с деветстотин кинта. Май ме уволниха. Чакам те на бара“. „Гена, отиди до общината. Трябва да приемеш онова наследство от баща си“ – напомняше майка му.
Генко се зае да нарежда живота си в обратния ред на получените съобщения. Реши да започне с публичните дела. Направи си кафе, наду Оскар Питърсън и влезе под душа. Сложи на още мокрото тяло една риза, за да не я глади, и излезе от квартирата си. Закрачи по „Дондуков“, заличавайки мислено спомените от снощи и прелиствайки наум тези от детството си. Никога не беше виждал баща си, но често се сещаше за него. Малкото, което знаеше, бе изтръгнал трудно от майка си преди години. Бил е неук и неуспял художник: „Беше футболяга, рисуваше си ей така, от Бога“. Опитал да върти кръчма. Умрял от цироза три месеца след раждането на сина си. Ала преди това много настоявал да го кръстят с името Генко – на един малко луд и посмъртно признат български художник. Затова с каквото и да се захванеше младежът, сякаш преповтаряше неудачите на покойния си баща. А на хората често даваше следното обяснение: „Бях твърде зрял за Академията, прекалено добродушен за собственик на бар и съм живял достатъчно дълго с майка си, за да прекарам остатъка от дните си трезвен“.
След няколко пресечки Генко влезе уверено в административната сграда на столичния район „Оборище“, където, въоръжен с папка с документи, заяви гордо пред гишето със злокобна табела „Местни данъци и такси“, че се явява, за да приеме завещаното наследство от баща си.
– Ааа, добре, господине – дори не го погледна лелката зад стъклената преграда. – Първо обаче трябва да платите данъка. Върнете се на касата на долния етаж.
– Защо да плащам данък? Какво лошо съм извършил? – недоумяваше Генко.
– Ами наследник сте, господине, трябва да си платите.
Генко опипа джоба си и се сети за съобщението от бармана Коко.
– Няма да ви дам нищо – заяви решително той и си тръгна.
Излезе от потискащата сграда и зави покрай канала. Сетне, без да иска, кривна по една малка уличка, която го изведе пред БГ бара, където се разиграваше пореден сердикийски комикс с Роза Карамфилова в главната роля. Набързо се скри в подлеза на Орлов мост, за да не го разпознаят, и продължи покрай Университета. Още един подлез, няколкостотин метра жълти павета и се озова в градинката пред „Кристал“. Барманът Коко отдалеч разпозна с възпалените си очи поклащащия се Генко и се обърна към вече бившата си колежка от дневната смяна:
– Йо, бръмбарче, ще черпиш ли две текили?
Генко и Коко захапаха шотовете от плота, чукнаха чашките и ги обърнаха с извити назад глави. Йо им доля от своя коктейл, който предстоеше да влезе в менюто.
– Свинщина беше снощи – обърса с ръкав мустака си Генко.
– Щом ме уволниха… – склони глава над бара Коко.
– Споко, брат, намислил съм феноменална комбинация. Ще работим заедно.
– Какво?
Генко посвети бившия барман в плана си. Ще отворят галерия. Картини ще продават. А печалбата ще делят поравно. Някой бил казал – и Генко бе съгласен с казаното, – че всички непотребни вещи в страната се трупат в София. „Щом в моловете не продават картини, значи това е бизнес за такива като нас.“
– Само гледай. Ела с мен. – И Генко дръпна Коко за тениската.
Двамата станаха и прекосиха градинката. Пресякоха „Раковски“ и продължиха по улица „Аксаков“ – срещу служебния вход на Министерството на отбраната живееше майката на Генко. Влязоха във входа и се закатериха нагоре по стълбите. Подминаха площадката пред апартамента на Генковата майка и продължиха към таванските помещения. „Пич, к’во правим тук?“ – попита Коко. „Ще видиш“ – загадъчно отвърна Генко. Изкачиха се до покрива и с лек напън отвориха една ниска скърцаща врата вляво. Обраха паяжините под свода, огледаха внимателно стаичката и в дъното ѝ откриха около двайсет картини, прашни и вехти. „Баща ми ги е рисувал. Хайде, хващай“ – изкомандва Генко и започна да подава платната на Коко.
Излязоха навън и прекосиха градинката пред „Кристал“, всеки хванал по пет картини в ръка. Стигнаха до малката уличка „11 август“ и намериха номер 7.
– Ей това ще е галерията.
Генко отключи старата порта. Влязоха, оставиха картините струпани в ъгъла и се огледаха.
– Харесва ли ти?
– Харесва ми, как да не ми харесва! А как ще я кръстим, Гена? Мислил ли си?
– „Бургас“. Баща ми е от Бургас.
– Щом казваш.
Коко започна да размества картините, нареди ги една до друга и ги подпря на стените. Бяха морски пейзажи. Разни импресии. Бившият вече барман ги съзерцава известно време и след това се осмели да попита:
– Гена, ще ме прощаваш, ама ти сигурен ли си, че тези картини стават за нещо? Гледам ги и нищо не виждам. Едни размацани хора, едно мъгляво море…То не че аз много разбирам от изкуство, ама…
– Като не разбираш, трай си! – сопна се Генко. – Хайде, изчезвай, утре в 10:00 отваряме. И гледай да си точен.
Коко си тръгна, а Генко продължи да нарежда живота си. Извади телефона и написа няколко съобщения. „Вятър, отварям галерия. Ул. „11 август“ № 7. Докарай хора. Утре в 19:00“ – гласеше първото делово съобщение. „И аз теб“ – написа стегнато Генко в отговор на непознатия номер, а след кратък размисъл изпрати и финалното си послание без капка въображение: „И аз теб“ – на Ася, вече бившата му приятелка. Беше отговорил на всички, интересуващи се от него. Удовлетворен, изключи телефона и се върна в квартирата си на „Дондуков“ да поспи. На другия ден беше на работа.
* * *
На следващата сутрин новото арт пространство бе официално оповестено пред софийската публика – с тебешир, който Генко използва, за да изпише „Галерия „Бургас“ над входната врата. Двамата с Коко домъкнаха отнякъде един изтърбушен диван, няколко стола и стар грамофон. Жоро Айляка дари бира за церемонията, собствено производство, а Цън Цон, най-големият притежател на лозови масиви в Северозападна България – първокласно розе.
Сума ти нахилени безделници от „Кристал“ се изсипаха за откриването на галерията и това официално бе регистрирано – десетки сигнали по повод шума бяха подадени до полицията. Двама улични философи си спретнаха приличен боксов двубой, който събра бая публика. Беше извършен и един арест по Указа за борба с дребното хулиганство. Генко дари една картина като сватбен подарък на двама непознати, които се ожениха насред галерията. А едно случайно изпуснато същата вечер конопено зрънце с времето незабелязано щеше да се разлисти до първокачествен храст марихуана в градината на посолството на Светия Престол от другата страна на улица „11 август“. Точно срещу галерия „Бургас“.
