Светослав Атаджанов
По програма „Хоризонт“ слушах репортаж за обезлюдяването на едно родопско село, като цялото трудоспособно население се е преселило сезонно или за постоянно в Англия като евтина работна ръка за местните фермери. А в селото са останали само възрастните, на които се превеждат пари, или през зимата част от емигрантските ни птички, за разлика от пролетните-прелетни, се завръщат под родната стряха.
Преди време присъствах на ожесточен спор между млади хора и пенсионери за това, че видите ли, дъртите „хрантутници“ живеели благодарение на техния труд и социалните отчисления от възнагражденията им или от преводите на емигриралите им родственици и че най-доброто, което могат да сторят за обществото, е да изчезнат по-скоро в небитието. И хоп – КОВИД-19 се пръкна за изпълнение на пожеланието им. От какво се подхранва това тяхно самочувствие и убеждение? Конфликтът между поколенията не е от вчера, а откак свят светува, видно от историческите писмени източници, но чак такава нетърпимост?
Мнозина признават, че вече не контролираме либерализацията и темата за равноправието във възпитанието на поколението ни се е превърнала в обществена догма. Но, пораствайки, тези индивидчета вече се мислят за пъпа на вселената, а родителите им все още живеят с представата за тях като за сладко гукащите розови или сини пакетчета, спуснати им от добрия щъркел. Всички знаем поговорката, че не кравата бозае от телето, а тъкмо обратното. Може би сме единственият народ, който има приказка за „юнака, що бозал девет години“. А отдавна имаме вече такива, които бозаят от изнемощелите си родители до кончината им.
Дали по света има такъв прецедент? Почти на всеки е известно, че щастието на всяко следващо поколение се изкупува с цената на жертвите и страданията на предшестващото. Защо индивидът Хикс трябва да жертва себе си за щастието на бъдещия индивид Игрек? Каква трябва да бъде моралната ценност на щастието на дадено поколение, ако то е купено с цената на чужда пот и кръв?
Един бегъл поглед е достатъчен, за да се установи застрашителното застаряване и топене на нацията ни. С изключение на столицата и няколкото големи областни центъра, възможността да се видят млади хора и деца, особено в селата и малките градчета, е минимална. Дори в песничка, често излъчвана по радиото, певицата настоятелно припява „Искам да замина, някъде далеч, далеч оттук“. Миграцията към големите градове и емиграцията в чужбина опустоши страната. В нея останаха преобладаващо възрастни, за които авантюрата да преустроят радикално живота си е безнадеждно закъсняла, както и голяма, инертна и безлична маса от маргинализирани и манипулирани от властниците хора. Повечето от тях са родители и родственици на икономическите ни емигранти, значителна част от които живеят извън страната с психиката на бежанци от пропаднала държава, готови на всякакви жертви за собственото си поколение. Което, за жалост ще е вече завинаги отродено от страната на родителите си. Ето и признанието на Никола Стефанов, автор на скандалната книга и филм „До Чикаго и отзад“, за многохилядната българска общност в Чикаго:
„БГ емигрантът живее повече в България, отколкото в САЩ. Дори смея да твърдя, че той живее повече в България, отколкото самите българи в страната. Той гледа българска телевизия, чете БГ вестници, интересува се от български риалити шоута. Говори се само на български. Работи в български компании и пътува до родината постоянно. На най-новия тип емигрант Америка му е много чужда. Не живеят в Америка. Емигрантите, които сме тук от по-отдавна, трябваше да се мъчим да търсим работа сред други емигрантски групи или сред самите американци. Ние лека-полека усвоявахме тукашния начин на живот. Не, че сега е лесно за тези българи, но се оформя друг вид съзнание. Сега кръгът на българите е по-затворен. Хем са повече, хем са по-затворени. Едно затворено общество. Българите тук по-скоро искат да интегрират своите деца, които да станат американци в тукашната действителност. В същото време те самите не искат да влязат в нея, а дори и да искат – не могат, защото в Чикаго наистина са си като в капсула.“
А освен за тези от Чикаго, нима не е същото и с останалите? Освен Скайп, Facebook се е превърнал в спасителната сламка, за която като удавници са се вкопчили хилядите наши, изтръгнали се от родната почва сънародници. В дневниците и блоговете си непрекъснато публикуват снимки, послания, клипове, а тези с талант на творци – и произведенията си.
Икономическата емиграция не е единствено тясно национален проблем на страната, от която емигрират хора, търсещи „по-добър живот“. Международното разделение на труда премахва националните граници като определящ фактор на националната интеграция и суверенитет. Колкото повече прегради се поставят пред този процес, толкова по-непредвидими стават неговите перспективи. Но с тези прегради не се избягва тяхната неизбежност.
Маскираното господство на западната цивилизация е по-опасно от откритото. Защото то ражда завоалирани роби, които не се схващат като такива и не се стремят към свобода. Свободата се защитава, а защита е налице само там, където има какво да се защити.
djani.blog.bg,
със съкращения
