(но не по Илф и Петров)
Беше някъде по времето на прехода към демокрацията. Време особено и несвършващо. В което многото нови неща, предизвикваха противоречиви усещания: има държава – няма държава; има напредък – няма напредък; добре сме – не сме добре… Иди, че го разбери.
Едно такова ново усещане винаги се връща при мен, като ревматично коляно при мъгливо време, когато споменавам думата кооперация. След като, в ентиусиазма си, бутнахме ТКЗС-то и станахме дребни собственици на земеделски земи, взехме да се чудим какво да правим с тях. Единственото удобно решение се оказа да станем членове на единственото подобно сдружение с единствения и неповторим председател на единствената новосъздадена кооперация Балкан Средногорски.
Обединихме се по новому и се започна. То се подписваха договори, то се провежаха събрания, то се получаваха иякакви дивиденти…. Най-голямо беше шоуто, когото през октомври раздаваха или продаваха полагащото ни се грозде. Една мини революция. Xитър като Андрешко, проницателен като Буров, борбен като Котоошу – това беше изискуемият минимум за да се сдобие човек със заветните килограми от скъпоценния плод.
Разочаровани в известен смисъл от съседи и роднини, сметнахме за целесъобразно да прибегнем до услугите на друг човек от едно съседно ceлo. Хем да ни гледа къщата и двора срещу съответното заплащане, хем да помага и проверява на място за някoи неща, които не могат да бъдат решени по телефона. Защото от двеста километра разстояние, лозе трудно се реже и копае.
Отново е октомври. Време за гроздобер. Нашият човек доложи датата и количеството.
Пристигнахме двамата с баща ми доволни, че всичко е под контрол Той остана в къщи да пали камината, а аз реших да отскоча до кооперацията. Тук ме очакваха няколко дребни изненади, леко шокиращи, но не и фатални. Първо, датата сме уцелили случайно – добре, че си дойдохме една седмица по-рано. Балкан Средногорски фалирал и си уредил среща с прокурора. Нароили се множество кооперацийки, една от които с претенции за негов приемник. Тази последната обявила нулева година за кооператорите, но, по изключение, щяла да дава грозде (цифрите съответно се различаваха). Само обаче, ако докажеш с документ, че имаш лозе.
– Що така бе, байно?
– А, аз питах, питах – пък те така ми отговориха.
Ха телефони, ха факсове, ха търчане и разправии – спестихме стотици километри, загубихме немалко пари и два дни, но накрая всичко бе готово в очакване на заветния ден.
* * *
Часът е 07.30 сутринта. Настроен за всякакви изненади (защото всяка година щуротиите са различни и невероятни), прилежно паркирам реното встрани от прашния коларски път до колите на неколцината, изпреварили ме мераклии и по-ранобудни кооператори. След кратко ориентиране в обстановката, с бележка в ръка и под пoреден номер в списъка, търпеливо се включвам в хронологията на събитията Общо-взето нещата се свеждат до голямо чакане и, по някое време, до проверка на гласовите и мускулни възможности на част от новосформираната еднодневна целенасочена малка общност.
Към 09.00 часа, с подобаваща заинтересованост, пристига нашият приятел. Heму славата ще отреди по-късно през деня главната роля в театъра на гроздоберните действия. „Как си, що си?“ Обиколи приятели и съселяни. Оказа се добре известна личност. Не знаех само с какво. А и не ме интересуваше.
– Началство, – казва – отивам за ремаркето и сега се връщам.
– Къде е то?
– В съседното село. Дадох го на един и той не ми го върна.
Съгласявам се, защото полагащите ми се 12 чувала с грозде са твърде много за една градска кола.
След около час и нещо той отново е тук в пълния си блясък и готов за действие.
А редът е такъв: гроздето се бере в момента; товари се на специални ремаркета, носещи романтичното име гондола и се извозва до края на блока при кантара, където сме ние.
Междувременно шоуто вече започва: от челото в списъка се озовавам в средата на друг списък; правото на по-силния влиза в сила; навалицата окупира кантара…
– Няма страшно – смига ми прероденият Остап Бендер – ще оправим работата.
Той ще се сдобие с това име в ранния следобед на същия ден. Да ме прощават класиците, но някак отвътре ми иде да ги изплагиатствам.
Та наш Остапчо взема чувалите и ги дава на тракториста. После сяда на една празна щайга и спокойно се отдава на сладка раздумка.
– Какво става бе, човек?
– Няма страшно. Всичко е точно, ще видиш.
Бре, гледам аз, да дойде трактор – не иде. Номерата по списъка напредват: моят ред минава и заминав. Чували с грозде – йок.
– Няма страшно шефе, всичко е уредено – товарят ги.
– Откъде знаеш?
– Казаха ми – и ми посочва непознат на мен човек, който току-що се бил върнал от Там.
Тези, които бяха с мен на опашката вече мачкат гроздето по домовете си и се кефят на първите струйки сияйна ширá, когато в далечината бавно и грациозно, като паток на мегдан, се задава тракторът мечтан.
Заемаме, както се казва, нисък старт и затръпваме в очакване. По едно време започва да ме гложди съмнение. Трактор виждaм, ремарке виждам, чували с грозде не виждам.
– Къде са чувалите? – питаме тракториста.
– Ами аз разбрах да ги оставя там, на реда. Ред № 148.
Докато още не са ни разбрали, се мятаме в колата с ремаркето и хайде към реда сами да си товарим стоката. Хубаво, ама ред № 148 имал два края и този откъм нас бил разкалян в следствие на обилните дъждове. Не ме питайте как се вади затънала до главините лада с ремарке от ред № 148 и как на заден ход се стига отново до изходна позиция!
Оказва се, че хората вече са натоварили и са си заминали, а служителите разпродават останалото в контейнерите грозде. До самия път, на половин цена, без ред, който поиска.
Но ние, с несекващ ентусиазъм, подхождаме по нов маршрут – напряко на редовете, по средата на блока. Да, ама, докато орял през пролетта, трактористът не вдигал плуга там, където няма лози, а карал нашироко, като тракийска песен.
Тук cледва да си представите как конче в цирка ходи бавно и артистично с леки подскоци за радост на деца и възрастни. Нещо подобно представляваме и ние. Вярно, без публика, но затова пък с кола и ремарке, цели 148 реда.
Най-после стигаме и започваме да си събираме вересиите. Берачките, все жени, напълнили добре чувалите, но не могли да ги вдигнат и преместят на подходящо място.Трактористът пък си гледал трактора. Криво-ляво натоварваме и се заизмъкваме към кантара. На пътя, в ролята на поредна изненада, се превъплъщава лично шефът на кооперацията. Той строг, но и ние не се даваме. На полусъединител (заради дупките) минаваме покрай него, а бай Остап започва да се провиква и да фамилиарничи, а на мен тихо да ми обяснява, че някога му бил вършил услуга и оня му бил задължен. Добре, че шефът излиза човечен и ни пропуска покрай себе си, като къпана котка гниди.
За капак на всичко, ладата угасва и отказва да запали поради слаб акумулатор, та се налага да разкачаме ремаркето и да бутаме. Един път, после още един… Добре, че ситуацията не се случва 148 реда по-рано!
* * *
Като цяло, мисията приключи успешно – до вечерта кацата беше заредена. Само дето страничните ефекти ми дойдоха в повече – ненужна слава и загубено време. И мъничко срам. И най-естественият извод: с хитрец на дребно на гроздобер никога повече не отивам!
