Има основателна причина да бъдем скептични по отношение на плана на американския президент Джо Байдън за алтернатива на китайската инициатива „Един пояс, един път“, инфраструктурният рог на изобилието, който Пекин използва, за да разшири глобалното си влияние. Разбира се, Г-7 се ангажира с идеята през юни, наричайки я „Изграждане на по-добър свят“ (B3W – Build Back Better World). Но това не е повече от начало. Успехът ще изисква целенасочена програма, която очертава какво да се изгради, как да се финансира и как да се убедят нуждаещите се страни да се включат, пише Майкъл Шуман за Bloomberg.
За съжаление подобни детайли липсват. Фискално непрегнати от разходите за Covid-19, развитите икономики едва могат да си позволят необходимата инфраструктура у дома, да не говорим за харчене за пътища, мостове и телекомуникационни мрежи в далечните краища на земята. Дори китайците намаляват кредитирането за развиващите се страни през последните години, което вероятно е резултат от натиска за намаляване на задлъжнялостта у дома и твърде многото проблемни заеми в чужбина. Изкушаващо е Западът да се надява, че „Един пояс, един път” се изчерпва от само себе си.
Но залагането Китай да се провали не е стратегия. Западните сили трябва да осъзнаят, че навлизат в продължителен период на конкуренция с Китай и това изисква подновен ангажимент за глобални действия. B3W може да бъде важна част от съживения дневен ред. Това не само е интелигентен начин за борба с нарастващата китайска мощ – без пряка конфронтация – но също така може да помогне на скърцащата глобална икономическа система, водена от САЩ, да докаже на света, че може да осигури просперитет далеч в бъдеще.
Китай остави вратата широко отворена за възраждане на Запада. Лошо планираната инициатива „Един пояс, един път“ не е възвишеният модел на устойчивото развитие, който Пекин твърди, че е, а прахосническа идея за китайския бизнес. В някои случаи бедните страни плащаха цената. Програмата страда от твърде много лошо замислени проекти – от железопътна линия в Етиопия до магистрала в Черна гора – които оставят правителствата неспособни да изплатят своите китайски заеми. Изследователската група Rhodium пресмята, че около една четвърт от парите, отпуснати от Китай в чужбина, е трябвало да бъдат предоговаряни.
Това дава възможност на Байдън и неговите приятели да популяризират B3W като източник на финансово стабилна, висококачествена и добре организирана инфраструктура. Те могат да се възползват от дългогодишния опит, който техните институции и програми за развитие, като Световната банка, имат в разглеждането, планирането и финансирането на инфраструктура. Богатите страни донори също така разработиха разумни насоки за отпускане на заеми на правителства от държави с ниски доходи (макар и след много болезнени опити и грешки), за да им помогнат да не трупат неустойчив дълг. Това не означава, че западните институции са безпогрешни; напротив. Но те поне са се поучили от предишен, често бурен опит с дългови кризи и други противоречия.
Разбира се, по-добре проектираният проект идва с по-строги условия и контрол и това често се разглежда като недостатък в сравнение с усилията, подкрепяни от Китай, които, макар и не точно „без условия“, както масово се възприема, не адресират трудовите права, дълговата динамика и други наложителни въпроси. Но по-строгите методи на Запада всъщност могат да улеснят лансирането на програмите. Неотдавна публикувано проучване сред близо 7000 водещи фигури в развиващия се свят от изследователската лаборатория AidData разкри, че респондентите предпочитат програми с по-голяма прозрачност по отношение на финансирането, по-силна защита на околната среда и труда, и по-строги мерки за борба с корупцията. За да бъде привлекателна за такива настроения, B3W трябва да бъде популяризирана сред широки обществени слоеве в държавите заемателки – НПО, законодателите и данъкоплатците като цяло – за да спечели подкрепа и да увеличи политическия натиск върху правителствата да вземат по-добри решения.Това предполага, че успехът на B3W ще зависи колкото от парите, толкова и от маркетинга. Факт е, че западният свят далеч не е стиснат. Според данни, събрани от Global Development Policy Center, двете основни държавни банки в Китай са предоставили финансиране на чуждестранни правителства и държавни структури в размер на 462 млрд. долара между 2008 и 2019 г. Наистина огромна сума, но все пак с 5 милиарда долара по-малко от заемите на Световната банка за същия период от време.
Повече ресурси биха били полезни. Белият дом възнамерява да мобилизира частния капитал, за да минимизира тежестта на B3W върху обтегнатите фискални бюджети – добра идея. Но съществуващите разходи за развитие също могат да бъдат преориентирани към повече физическа инфраструктура. Анализ на Съвета по външни отношения разумно отбелязва, че западните сили не е нужно да съответстват на китайската щедрост, а трябва да се насочват към ресурси, където имат предимство, като например технологиите.
Байдън може също да направи програмата по-привлекателна, като я направи по-приобщаваща. Въпреки че ръководителите на проекти в Китай споделят баницата с местни, „Един пояс, един път” не отговаря на претенциите на Пекин за международно сътрудничество. Китайските компании преобладават, избутвайки други фирми. B3W може да се разграничи, като бъде възможно най-отворена за компании и работници, международни и местни. Това би спомогнало за изграждането на подкрепа в страните заемателки и вероятно ще вкара по-голяма експертиза и топ технологии в проектите.
Подобно приобщаване е ключово в тази надпревара между суперсили. Пекин използва „Един пояс, един път” като инструмент за обвързване на развиващите се страни със своята икономика чрез преориентиране на търговията към Китай и утвърждаване на собствените си технологии на външните пазари. Китай също се надява, че с парите може да се купи политическо влияние – и има някои индикации, че това става. В неотдавнашно интервю министър-председателят на Пакистан Имран Хан, основна страна бенефициент на китайската инициатива, призна, че мълчи относно отношението към уйгурите в провинция Синдзян, отчасти защото Китай е важен икономически партньор.
B3W може да затвърди икономическите връзки между развитите демокрации и развиващия се свят, и да запази тези пазари отворени за западния бизнес. Но най-вече тя би била доказателство, че САЩ и техните съюзници могат да продължат да лидират по положителни начини. Вместо просто да критикува Китай и неговите инициативи – „Един пояс, един път“ е иронизирана като „дългов капан“ – Вашингтон е по-привлекателен, когато предлага реални алтернативи, отразяващи неговите идеали. Глобалното състезание с Китай е за повече от това кой може да изгради пристанища или електрически мрежи. Става въпрос за това кой може да предложи това, от което се нуждае светът – система, базирана на договорени международни норми и свободно предприемачество, или такава, пропита от държавния капитализъм и нелибералните практики. Позволяването на „Един пояс, един път” да остане без конкуренция предполага, че ръководената от САЩ глобална икономика вече не може да осигури просперитет и напредък. А това наистина е мост към никъде.
По статията работи: Петър Нейков
