Авторитарната Украйна на Владимир Зеленски

През последните няколко месеца правителството на украинския президент Владимир Зеленски предприе редица стъпки, от които все повече лъха на откровен авторитаризъм. Всъшност, фактът, че САЩ разглеждат Украйна като полезен (макар и неособено важен) партньор в сферата на сигурността, не се основава на някакви реалистични аргументи. Нещо повече, тази позиция е излишно провокационна по отношение на Русия.

Опитите Украйна да бъде представена като „образцова демокрация“, която заслужава да бъде защитена от Съединените щати, включително и по чисто морални съображения, не издържат сериозна критика. На практика, подобни опити говорят или за съзнателно затваряне на очите или представляват най-лошата разновидност на цинизма.В украинската политика на Вашингтон винаги е присъствал елемент на откровено мошеничество още откакто администрацията на Барак Обама реши да подкрепи т.нар. „революционен Майдан“ в Киев през 2014. Редица членове на тази администрация и на първо място помощникът на държавния секретар Виктория Нюланд и посланикът на САЩ в Украйна Джефри Пайет, поощряваха и подпомагаха демонстрантите, стремящи се да свалят законно избраното, но уж „проруско” правителство. Американското ръководство твърдеше, че тази революция представлява спонтанно продемократично въстание на украинците, обявили се против корумпираното управление на президента Виктор Янукович, макар че следите на Вашингтон в това революционно движение нямаше как да бъдат прикрити.

Администрацията и нейните съюзници в западните медии съзнателно игнорираха множеството уродливи аспекти на „демократичната” революция в Украйна. Макар че в демонстрациите участваха мнозина истински демократи, в тях се включиха и представители на паравоенни ултранационалистически и дори откровено фашистки организации, като „Свобода” и „Десен сектор”, изиграли решаващата роля за успеха на „революцията”. След свалянето на Янукович тези фракции продължиха да присъстват в живота на „новата демократична Украйна”. Неонацисткият батальон „Азов” например, беше интегрална част от въоръжените сили и апарата на службите за сигурност на президента Петро Порошенко.

В годините след „революцията” от 2014 проявите на краен национализъм и антисемитизъм от страна на представителите на екстремистките групировки по улиците на Киев и другите украински градове станаха нещо обикновено. Политиката на правителството на Порошенко също ставаше все по-авторитарна. Украинските чиновници преследваха политическите дисиденти, наложиха цензура и забраниха достъпа в страната на чуждестранните журналисти, смятани от тях за критично настроени към правителството и неговата политика.

Но колкото и лоша да беше ситуацията по времето на Порошенко, при наследника му Зеленски тя се влоши още повече. В началото на февруари 2021 украинското правителство закри няколко проруски независими медии, основавайки действията си на абсолютно неясни стандарти. На 13 май 2021 украинският съд нареди поставянето под домашен арест на известния проруски политик Виктор Медведчук, политически съюзник на въпросните медии, обвинявайки го в „държавна измяна”. Медведчук, който е лидер на политическата партия „Опозиционна платформа – За живота”, е сред най-откровените критици на Зеленски. Преди това прокуратурата го обвини в „подривна дейност против Украйна, включително в икономическата сфера”.

Медведчук обаче, съвсем не единствената мишена на все по-нелицепритните политически репресии. В средата на април Службата за сигурност на Украйна арестува в Харков 60 демонстранти, опитали се да протестират против действята на местния традски съвет. При това властите не ги обвиниха в насилствени действиа, тъй като на практика такива нямаше. Вместо това украинските служби за сигурност обявиха, че някакви „проруски политически сили” са изпратили демонстрантите да осъществят протестни акции с цел „да бъдат оправдани евентуални агресивни руски действия срещу Украйна”. Само че, подобни неясни и до голяма степен емоционални обвинения могат да бъдат отправени на практика към всяка проява на политическа активност в страната.

Както изглежда, „децата на Майдана” вече се опитват да унищожат дори и някои от бившите си съратници. Така, в средата на май, кметът на Киев Владимир Кличко обвини агентите на Службата за сигурност на Украйна, че са влезли в дома му, опитвайки се – по собствените му думи – „да го респектират”, по нареждане на неговия политически съперник Зеленски. Няколко дни преди това, Службата за сигурност, държавната прокуратура и полицията извършиха масови обиски в различни подразделения на киевската градска администрация, обвинявайки местните власти – освен всичко друго – в незаконнно присвояване на бюджетни средства и опити да избегнат плащането на данъци. Макар че Клично беше един от първите лидери на протестите на Майдана, сега Зеленски очевидно го смята за прекалено опасен съперник, защото столичният кмет беше близък съюзник на бившия президент Порошенко.

Тези действия на украинските власти никак не се вписват в имиджа на „енергична и толерантна демокрация”, който се опитват да създадат на Украйна представителите на американската външнополитическа общност. Отлична илюстрация за този идеализиран образ са думите на бившия посланик на САЩ в Украйна Уйлям Тейлър, по време на изслушванията по делото за импийчмънт на президента Доналд Тръмп. Както е известно, Тейлър временно изпълняваше функциите на посланик в Киев и очевидно изпитваше симпатии към революцията на Майдана, както и към правителството, дошло на власт в резултат от нея. Според него, украинските лидери са се стремели да създадат „всеобхватен демократичен национализъм, който почти не се отличава от онзи, характерен за Америка в нейните най-добри времена”.

Истината обаче е, че днешна Украйна много повече прилича на нелибералните, квазидемократични режими, които днес управляват в Унгария, Русия, Турция и други държави. Затова ми се струва изключително безразсъдно да разглеждаме Украйна като съюзник на САЩ по чисто стратегически съображения, а пък да твърдим, че го правим въз основа на предполагаемата „демократична солидарност” е направо обидно от морална гледна точка. Администрацията на Байдън би следвало колкото се може по-бързо да се откаже от близките си отношения с тази все по-одиозна клиентелистка държава.

 

* Старши научен сътрудник в Института „Катон“ във Вашингтон и редактор на National Interest, автор на 12 книги

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *