СБЛЪСЪКЪТ СЪС СИЛНО ИЗКУСТВО ВИНАГИ Е ЧЕЛЕН

Баща ти е Красимир Крумов-Грец. В киното той постави морални и екзистенциални проблеми във време, когато се искаше съвсем друго. Написа изключителните теоретични книги „Поетика на киното“ и „Поетика на българското кино“, „Новият конформизъм“. Няма как да не те питам за него, за отношенията ви. На него си посветил и първия си късометражен игрален филм „Срам“.

Баща ми беше фанатик, работеше неистово. За него изкуството бе сакрална територия, но той беше и много здраво стъпил на земята. Окоси тревата и ще ти хрумне добра идея, казваше ми той. Често съм го агитирал да се върне към радикалния стил на първите си филми, но той чувстваше, че има дълг да разказва за обикновения човек. Ексцентричното беше престанало да го интересува.

Заради него осъзнах, че това да си автор (прощавайте за тази изтъркана дума) си е шпионско занимание. Винаги е добре да си нащрек. Гледаш, слухтиш, тафиш разни работи от живота.

Не съм виждал при него опити да се приспособи към обстановката, да се нагоди. Той смяташе, че творецът трябва да е винаги в ущърб на времето си. И беше прав. Отношенията ни често бяха обтегнати. Той си беше труден характер, но не мога да кажа, че като тийнейджър съм бил цвете за мирисане. Ние водехме вечната битка между баща и син. В крайна сметка, той ме изчака да поузрея и си тръгна. Липсва ми адски много, че не мога да поприказвам с него. Той щеше да има какво да каже за фарса, в който живеем. Но ние си общуваме другояче.

Баща ти беше и писател. Ти също пишеш, и то много добре. Влизаш в киното като писател, доколкото знам, ти си първият с такава биография. Дебютният ти роман „Катафалка, два носорога“ от 2017 получи много добра критика. Дни ме държа бозавият свят на неудачника-циник, копнеещ по нещо по-красиво и по-смислено. Особено ме впечатли езикът и кинематографичното виждане. Когато се съчетаят кипописането и киноправенето, се получава нещо мощно. Но кое ще те води в бъдеще?

За мен е удобно да редувам киното и писането. Киното е скъпа и тромава машинария. Там се чака много. Да направиш един филм отнема години, което за мен е лудост. Аз не съм търпелив човек. А писането е безплатно. Мога да опиша сватба, в която накрая всички да се сбият или да полетят и това няма да струва нищо. В киното не е така и в това се крие величието му, но и неговото проклятие. Мощно е едно нещо, когато създава у зрителя или читателя нарастващо чувство на екстаз (или агония). Изкуството може да бъде много добра дрога. Сблъсъкът със силно изкуство винаги е челен, усещането е за триумф, независимо колко болезнена е темата. Мисля, че това са имали предвид древните гърци под катарзис, а не някакво рационално осъзнаване.

В литературата използвам къси изречения, за да докарам читателя до възбуда. Наричам го литература на спринта. Може да бъде постигнато и обратно с много дълги изречения. Все пак важното е и какво пише в тези изречения. Мисля, че във формално отношение, като експеримент с езика, нашата литература е доста назад.

Но като говорим за всичко това, да не забравяме, че колкото и да си говорим за изкуство, в светлата част от деня човек е зает с отмятане на дреболии и препитание.

„Срам“ в сгъстено време и документален стил напипва най-болезнени социални и екзистенциални проблеми. Финалът зашеметява със сюрреализма си – изведнъж преобръща и придава друг смисъл на историята, прави проблема космически. Нещо подобно виждаме и в романа ти с визиона на катафалката, теглена от унили носорози. Ще има ли подобни обрати и във „Ветровитите дни са добри за летене“, пълнометражния ти филм, който е в предподготовка? Как върви тя? Може ли да кажеш нещо за жанра, историята, доколкото е възможно и позволено на този етап?

Филмът за жалост не е в предподготовка, понеже все още не е финансиран от НФЦ. Аз попадам в един особен параграф 22, в който съм дебютант, но не мога да кандидатствам за дебют, заради късометражните ми филми. Какво да ви кажа, когато най-после стане време да го снимам, ще ми се прави друг филм. Снимат ми се филми с по двама актьора и пет човека екип. Това, че киното изисква все по-огромни финанси, отнема от чара му.

Мислиш ли, че абсурдът и сюрреализмът като естетически подходи и нагласи най-добре отговарят на нашето време?

Те отговарят най-добре на всяко време. Абсурдът е строителния материал на живота. Не бих казал итонг, по-скоро пясък, стегнат със свински опашки. Животът винаги се оказва по-находчив и художествен от нашите опити. По-сюр. Като се огледате, кое не е абсурдно – нашата държава ли не е абсурдна, близките ни ли, ние самите ли? В световен мащаб да не говорим. Там лудницата е пълна. Не знам кога ние, хората, сме решили, че въобще нещо е нормално на този свят. Нормалността може да е вярна, но не и истинна, за да перефразирам Хайдегер. Възхищаваме се на големите произведения, понеже те са лупа, която увеличава пред нас именно парадоксите, които чувстваме ежедневно, но сме неспособни да изразим. Авторите в киното и литературата и аз в това число например, имат афинитет към описването на бедността и мизерията. Това е много дразнещо, особено ако скритата цел е да минеш по червения килим. Авторът често описва своята изкривена представа за бедност, а тя е, че бедността е злочестие и точка. Вземете Пазолини например. При него бедността е и радост, красота. Неговият герой е гладен и прашен, но окъпан от римското слънце, готов на всичко, младеж. Това е много по-истинно. Пазолини не прави социална критика, неговите филми за бедността са митове, а Акатоне и Язон са едно и също. Абсурдът е нашият modus vivendi.

shamee

  СРАМ (2017, РЕЖИСЬОР ПЕТЪР КРУМОВ)

„Срам“ веднага получи високи награди – номинация за Европейски късометражен филм 2018, препоръчан от фестивала Клермон Феран. Имаше премиера в Сан Себастиян. Ходи ли там? Видя ли с очите си как се случват нещата по големите фестивали? Разкажи за това движение към голямото кино. Как се отнасяш към наградите и фестивалите?

Фестивалите са празник на киното, но и на суетата. Напоследък се опитвам да се отуча от вредния навик да сънувам фестивали, но е трудно. Режисьорите много често се побъркват от мисълта за фестивален успех, а това пречи да се съсредоточиш върху филма. Стигнахме дотам, че правим промени в сценариите си, за да вземем пари отнякъде или да се понравим другаде. Киното стана стратегия. Не можеш да слагаш каруцата пред коня. Режисьорът все повече се отдалечава от ролята си на хулиган.

Спомням си как звездите опустошаваха масата с храна след наградите на ЕФА, в едно много красиво старо казино в Севиля. Когато стигнах, все едно имаше сражение там. Така че киното е интересно, докато не почне да изстива шампанското.

Ето, вие казвате, че „Срам“ веднага е получил награди, но той беше отхвърлен от няколко големи фестивала, преди да пробие. Тогава аз си казвах – моят филм явно не става. После го взеха някакви важни хора, казаха, че филмът става и аз отново повярвах, че става. Ето за тази податливост на авторите говоря, като казвам, че се отдава прекалено голямо значение на наградите и фестивалите. Всички ги обичаме, но ако не ти пука за тях – тогава си нещо по-специално.

Работил си като режисьор в българския тв сериал „Белези“, като режисьор втори екип в чужди сериали, като асистент-режисьор. Този опит помага или пречи?

Опитът помага, естествено, но човек трябва да се пази от износване. Няма такова нещо като опитен артист. Опитен поет – що за птица е това? Поетът винаги започва от нулата. Даже от подземието.  В театъра аз съм любител, това са думи на Иван Станев. Професионализмът и талантът много често се изключват взаимно.

През 2018 късометражният ти проект „Супата“, на който си режисьор и сценарист, спечели субсидия. Какво е развитието му?

Заснет е и сега съм в процес на сънуване на фестивали. Вече се казва „Глад”. Освен че е черно-бял, няма нищо общо със „Срам“. Дистопия, приличаща на Средновековие. Правеше ми се нещо различно. Нещо, с което да се изкефя и което да не е по модерните сега теми.

Какво мислиш за Закона за филмовата индустрия и измененията в него? За правилника, за разделението в нашите среди…

Доколкото знам, има положителни страни в новия закон, има и какво да се желае. Не съм специалист. Интересна е думата среди, при положение, че среда няма, а има полярно разделение и лагери. Това е естествено и необходимо. Жалко е, че не стига до физически сблъсъци, това би направило нещата по-вълнуващи. В киното ни има едно статукво и енергия, която се бори срещу него. По принцип колкото по-жестоко се окопава статуквото, токова по-жестоко се разгаря революционната енергия. Но заради силите, които хвърля, в един хубав ден, когато пребори статуквото, тя е заплашена сама да се превърне в статукво, за да защити извоюваното. Да го защити от следващите, които идват по веригата. В историята този рефрен се върти като развалена плоча.

Как виждаш бъдещето на българското кино? Напоследък имаме доста успехи по световните фестивали и същевременно жестоко закучване в чисто производствен план. Как можем да излезем от това?

Успехът, за да опиша кръг към началото, си е вид конформизъм. Големият въпрос, поне за мен, пред българското кино е не как да получи признание тук и там, а как да се откъсне от ролята си на имитатор на вече успешни стилове и да изобрети нещо изконно свое, нещо безподобно. То така се излиза и от производственото закучване – с радикално нови идеи. Вземете Догма 95 например. Дано да се намери достатъчно кураж и способност у нас, за да спрем с подражанието. А успехът в България (може би не само тук) е гаранция, че ще ти завиждат.

Когато трябваше да се реализира проектът „Житие“ на Красимир Крумов-Грец, много хора очакваха, че ти ще поемеш режисурата му. Според мен Георги Стоянов и Войтех Тодоров успяха да запазят духа на Грец. Ти доволен ли си от резултата?

Това беше голяма сага. Добре, че не поех режисурата му. Нямах представа какво да правя с този материал. Не съм сигурен, че идеята за „запазване на духа” беше най-вярна. Това не е реставрация на сграда, че да запазваш духа ѝ. Всеки режисьор си има свой дух, как така да влезе в кожата на друг? Според мен възелът остана неразсечен. Но съм безкрайно благодарен на Поли, Ники и Войтех, които достойно и честно носиха кръста докрай.

Радикално авторско кино или филми за широката публика? Пресичат ли се някъде тези линии? Кое е твоето кино?

Ако в България имаше такова нещо като широка публика, можех и да се замисля. Киното е длъжно да бъде радикално и свежо, още повече сега, когато има толкова много кандидати за внимание – сериалите, социалните мрежи – появяват се нови, атрактивни и необясними съдържания, които поглъщат вниманието. Ето Tik-tok например е абсолютен авангард. На фона на нещата, които се случват там, Марсел Дюшан изглежда като сресано пионерче. Факт е, и че вече всички са автори, и всички имат мнение и смятат за нужно, то да бъде чуто. Всичко това е предизвикателство към изкуството да покаже, че не е стерилно. Но ето, идеята, че всичко може да бъде изкуство и всеки може да прави изкуство, тръгнала от концептуалистите, най-накрая се разлива в масовата култура. Ако се загледаме в иконите на масовата култура, те често са трансформирани авангардни идеи. Разхождаме се в квартал „Люлин“ и виждаме кичозни черепи по фланелките, но тези черепи ги е измислил Александър Маккуин.

Помня една твоя статия за Бергман в несъществуващия вече вестник „Култура“, за която искрено те поздравявам. Това е повод да те питам кои са твоите учители в киното?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *