РАЗКАЗИ НАСЪН ПАНОС ЙОАНИДИС

Сборникът „Разкази насън“ свързва триизмерното, хартията и мастилото с беглия фантом на съня. За да ни внуши по един опияняващо алегоричен начин, че животът, съзиданието и сънят са неделими. Невъзможно е да ги разделиш с ясно очертани граници, както не можеш да разделиш въздуха от водата. От 6 август на български език!

Разкази насън“ (превод: Иван Б. Генов, 176 стр., 15 лв.) съдържа най-добрите разкази на Панос Йоанидис: магнетични и вълнуващи, те увличат в междинното състояние между съня и реалността, а героите му се запечатват в паметта заедно със специфичното гръцко преплитане между древен мит и действителност, между творчество и подражание, с вкуса на солени простори и горещи плажове. Всичко е толкова пленително, че читателят неусетно се изкачва в Кулата на страданието на скулптора, където ще открие „Пиета“ на Микеланджело, оставя се да го понесе из безбрежната шир делфинът на митичния Арѝон, омагьосан е от вълшебната флейта на незнайния лечител.

Роден във Фамагуста през 1935 година, Панос Йоанидис е вероятно най-многостранният съвременен кипърски творец. Следвал е журналистика и медии в САЩ и цели 40 години е работил на различни длъжности в държавното Кипърско радио и телевизия. Писател, поет, драматург, с всяка своя изява той печели признанието на литературната критика и на публиката в страната си и по света, преведен е на повече от 10 езика, включително на турски, арабски и японски. В зрелия му период неговата проза се отличава с особена чувствителност и поетика, тя съчетава в едно общогръцките традиции с местния кипърски колорит. През 2007 г. му е връчена Специалната награда за литература на Република Кипър.

Панос Йоанидис – „Разкази насън“

 

КРАТЪК ПРЕДГОВОР

 

Както всички, и аз виждам сънища в будния си живот: приятни, неприятни, оптимистични, алегорични, откачени и несвързани, или пък кошмари, след които се събуждам потънал в пот и със сърцебиене. И виждам:

 

– как се губя в огромен, ъгловат град и както винаги, напразно търся някой местен човек да ми даде адреса на хотела или да ми каже къде има стоянка за такси;

– как непрекъснато някои, които ми имат зъб или пък са непоправими майтапчии, откарват колата ми някъде далеч от гаража точно когато ми трябва най-много;

– че пеша изминавам километри през полупланински райони, въоръжен с тояга, за да се пазя от кучетата;

– че коса като на Авесалом е покрила плешивината ми и съм се заковал пред огледалото, за да я среша малко;

– че… и че… виждам разни други подобни неща, любезни мои читатели, които помня за кратко, а почти веднага повечето от тях изчезват в бездънния кладенец на подсъзнанието.

 

И все пак някои от тези сънища, които съм преживял особено силно, са останали запечатани в паметта ми, понеже са се превърнали в кълнове на неочаквани или необясними събития в будните ми часове или са вдъхновили страници от мои романи и пиеси.

Докато веднъж си говорех със сина си Харис и неколцина приятели и им споменах за тези си видения, те ме убедиха, че ще е интересно, ако издам книга за най-забележителните си приключения насън, да разкажа тайнствените сюжети и развръзки на някои от тях, случили се в ежедневието ми, и да посоча връзката им с произведенията ми, в които пряко или косвено, подробно или съвсем накратко съм приютил тези сънища.

В онзи наш разговор Харис се съгласи с предложението и прие да редактира и да издаде книгата, която евентуално ще възникне – нещо, което впрочем винаги прави като предан син, но и като професионален издател за всички мои книги през последните години. Предложението ме очарова, а обещанието му ме ентусиазира! Това впрочем ще се опитам да направя в настоящото томче: да свържа триизмерното, хартията и мастилото, с беглия фантом на съня. Да разкажа по моя си простичък начин как животът, съзиданието и сънят са неделими и че е невъзможно да ги разделиш с ясно очертани граници, както не можеш да разделиш въздуха от водата.

 

9 юни 2018 г.

 

Из разказа КУЛАТА

 

Залюлян между полусънно и будно състояние, аз вървя с несигурни и уморени крачки в тъмната, гъста гора с надеждата, че в края ѝ ще изляза на открито, откъдето поемат пътищата към крайбрежните градове и безбрежното море.

Неочаквано, излизайки от гъст храсталак, съзирам изправена пред мен стена, която ми прегражда пътя – огромна стена, построена с камъни от планината, изгладени търпеливо от строителите, които майсторски са ги подредили.

Питам се дали този неизвестен и некартографиран строеж е всъщност краят на моя ход, дали мога да го заобиколя, или да намеря проход, за да премина отвъд. Но никъде не виждам жадувания изход за бягство. Започвам да опипвам гладката повърхност с ръце, разперени възможно най-нашироко. Така и не намирам пукнатина или поне черта, които да ми издават наличието на таен проход. Както съм се подпрял на надвисналата стена, полека натискам с тялото си надясно. Моите разперени встрани ръце бавно ме водят, увличат ме нанякъде…

В някакъв момент ми се струва, че съм стигнал до края на постройката. Но веднага след това с голямо разочарование установявам, че там, където съм мислел, че съм стигнал до края, всъщност стената се извива насред гората и продължава в северна посока, без да се променят нейният вид и невъобразимата ѝ височина.

Продължавам упорито да насилвам тялото и краката си, следвайки посоката на дясната си ръка, с която не преставам да търся проход. Изпотявам се от усилието и умората, задъхвам се… Почивам си за няколко минути, но упорито и нервно продължавам усилието си. Не зная колко време е изминало… Внезапно установявам, че както следвам посоката на стената, гърбът ми, който в началото беше обърнат на юг, а после на изток, сега сочи на север: значи съм стигнал до отвъдната страна на постройката. Но и тук не виждам края ѝ, и тук, както откъм южната страна, тя е потънала в една и съща непроходима гора…

Пипнешком продължавам по едно ново разклонение, все така леко закръглено, в очакване най-после да стигна до края на стената, ако изобщо има край… С вече последни сили продължавам да се движа опипом, изправен край стената, докато не осъзнавам, че гърбът ми отново е обърнат на юг. Значи съм пак там, откъдето съм тръгнал. Описал съм пълен кръг около нея! Заключавам, че стената е външна и че е обвивката на кръгла кула.

Спускам от стената изтръпналите си ръце, бърша с кърпа челото си, очите и изпотения си врат, който вече ме щипе. И точно когато съм готов да извикам драматично: „Ама какво правиш тук ти, Петрос Архонтидис?“, съвсем неочаквано и безшумно пред мен се отваря широка порта, която така и не съм забелязал. Тя няма дървен скелет, подпори, две крила или прозорче. Представлява само един правоъгълен проход към вътрешността на кулата, оттук започва каменна стълба и както съм разсеян, се препъвам в едно стъпало. Изненадата, любопитството и ухапването на страха, което предизвиква у мен внезапната поява на портата, не ме обезсърчават. Решен съм да изследвам вътрешността на тайнствената постройка. Три пъти си поемам дълбоко дъх, както правя, преди да се гмурна в морето, и се покачвам по стълбата.

Отвътре кулата изглежда необозрима на ширина и височина; там, където трябва да се намират стените ѝ, които обиколих опипом откъм външната им страна, виждам твърда повърхност, над която се стеле плътна, не особено ярка светлина, излъчваща пулсиращи отблясъци в меки цветове, които се пръскат във всички посоки.

Но онова, което привлича вниманието ми, е виеща се стълба, започваща от лъскавия мраморен под и простираща се нагоре като огромен винт, изкачва се и се губи в блесналите висини. Осмелявам се да стъпя с крак върху първото широко, доста високо и стръмно стъпало. Успявам да запазя равновесие и усещам прохладната му, почти студена повърхност; спирам се изненадан. В края, от дясната страна на стъпалото, съглеждам огромна скулптура, издялана от някаква твърда, неизвестна за мен материя, а някои нейни части са от мрамор, бронз, мед, теракота… така и не мога да разбера смисъла на тази комбинация; но статуята издава лъчение! Представлява едър мъж, мъжествен и достолепен в своите свещенически или царски одежди. В дясната си ръка държи архиерейски скиптър, краката му са обути в сандали, в тях е опрян щит, украсен с изкусни релефи и меандри, а около него се е увила отровна змия…

 

 

Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *