Издателство „Колибри“ предлага на читателите фототипното издание „Полувековна България“, посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов. Предговорът е дело на проф. Милена Кирова. От 3 септември в наличност!
Сборникът „Полувековна България“ (444 стр., 38 лв.) излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава. (А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?) Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време.
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарекли възрожденско дело. Този сборник наистина е възрожденски по своя патриотичен дух, но и ренесансов в европейския смисъл на думата, защото мисли цялото, т.е. държавата, не като сбор, а като единство на неговите характерни черти. По думите на проф. Милена Кирова днес, 92 години след публикуването на сборника, книжният ни пазар изобилства с всякакви енциклопедични издания: едни върху историята, други върху географията, трети върху културното наследство на България. Нито едно от тях обаче не може да се мери с делото на Евгения Марс:
„И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане. След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.“
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
ПОСЛЕДНОТО ВЪЗРОЖДЕНСКО ДЕЛО
Из предговора на проф. Милена Кирова
Двайсетте години на XX век са мрачно и объркано време в българската история. Озовало се насред тежка икономическа и политическа криза, мъчещо се да надживее катастрофата на дълго лелеяния идеал за национално обединение в етнически граници, обществото има нужда от духовни опори. Само че културата също е в криза. Нейното развитие се случва като разпилян и центробежен процес: в отделни проблясъци и различни посоки, което по-скоро засилва усещането за хаос. Не се чуват авторитетни успокоителни гласове, липсват фигури, които биха успели да постигнат единно съгласие и да посочат пътя напред. А най-много липсва силната бащинска фигура на един Народен поет, на Патриарх, който би успял да плаче с едната, да се гневи с другата, да укорява третата част на българския народ. Липсва, най-кратко казано, Вазов, умрял сякаш по символичен начин с края на онази епоха, която пазеше и отхранваше възрожденските копнежи по здраво и силно Отечество.
И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане. След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин. Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва. Но сега вече му дължим не просто внимание, а разяснение, което би го ситуирало адекватно в обстоятелствата на неговия някогашен контекст. Затова ще се върна назад, към времето и условията, в които е било замислено и осъществено.
Скоро след като през септември 1921 г. умира нейният голям приятел и духовен крепител Вазов, животът на Евгения Бончева-Елмазова, по-известна като Евгения Марс, се променя дълбоко и необратимо. Започва едно дълго и трудно десетилетие, белязано с болест, грижи и финансови затруднения. Стопанинът на къщата, прочутият столичен зъболекар д-р Михаил Елмазов, пада на легло от тежко белодробно заболяване, което се нуждае от скъпи лекарства и постоянни грижи. По-малкият син, Павел Елмазов, едва започва своята кариера на голямата оперна сцена; по-големият, Владимир, вече се е превърнал в нескончаем източник на проблеми и прави дълг след дълг, вместо да допринася с нещо. Голямата къща и всички грижи за семейството лягат върху ръцете на петдесетгодишната Евгения Марс – довчера светска дама и стопанка на известен литературен салон.
През 1925 г., притисната от обстоятелствата, тя продава на Народната библиотека най-ценния подарък, който някога ѝ е правил Вазов – красивата сребърна лира с венец, връчена му заедно със званието „Народен поет“ точно трийсет години по-рано. Продажбата събужда противоречиви реакции. Ана Карима оглавява лагера на мърморещите противници с несправедливи и невъздържани обвинения, които ще продължи да публикува в пресата години наред, чак докато се окаже осъдена на един месец затвор и глоба от 250 лева за разпространяването на клевета. От другата страна са малкото хора, които познават ситуацията отблизо и са склонни към състрадание и емпатия. Например Жана Николова-Гълъбова, която предупреждава:
Имайте предвид, че това се случва във времето след войните. Голяма нищета! […] Евгения Марс тогава е била в изключително тежко положение. Аз знам от хора, които са ѝ били близки, че тя, както има една приказка, просто „калта от ноктите си давала“, за да свърже двата края. Нямаше никакви приходи. Тая жена е била в голяма нищета!
Историческата оценка – както винаги, надмогва разнородните мнения и личните пристрастия на всяка епоха. Благодарение на тази продажба скъпоценната лира попада не в някоя частна колекция с несигурно бъдеще, а в току-що основания Вазов музей и става достъпна за множество поколения българи. Впрочем и днес ни учудва (даже особено днес) прозорливата щедрост на българската държава, която успява да отдели трийсет хиляди лева за един артефакт с най-вече символична стойност посред кризата на рухналата икономика и почти безконечен дълг.
Нямаме никакво свидетелство какво е накарало Евгения Марс да продаде юбилейната лира на Вазов тъкмо през 1925 година. (Множество други реликви, които са ѝ били подарени от Вазов, остават – та чак до днес, затворени в дома ѝ на улица „Бачо Киро“.) Не можем и да гадаем дали вече е имала представа какво ще направи с получените пари и дали е изпитвала вътрешната принуда да върне по някакъв начин своя „дълг“ към паметта за Патриарха на българската литература. Това, което знаем със сигурност, е, че три години по-късно започва да реализира един лично неин и много амбициозен проект. Родила се е идеята да подари на своите съвременници словесен паметник на (разклатеното тогава) национално достойнство. Трудно е да се измисли нещо по-близко до духа и дори до буквата на Вазовото присъствие в българската култура.
Сборникът „Полувековна България“ излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава. (А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?) Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време.
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарек ли възрожденско дело. По своя замисъл, подготовка, изработка и цели сборникът представлява еманация на възрожденския просветителски дух, който вижда в националната независимост, от една страна, в модерната европейска държава, от друга, единствено възможния път за развитие на българския народ. Няма предизвикателство, няма съмнения, няма и сянка от модерен експеримент в концепцията и практичес ката реализация на този албум. Времето изглежда някак монументално застинало върху пиедестала на един величав юбилей. Изчезнал е споменът за трагичните събития от 1923–1925 г., България сякаш не е разкъсвана от противоречия в политическия живот, из страната сякаш не върлуват македонстващи банди, убийствата по улиците на София сякаш са престанали, а върху цялата страна не тежи абсурдното бреме на милиардния дълг. Албумът – както по времето на Възраждането – вижда пред себе си един идеал, има една велика цел: горда, силна и независима държава България. Вазов би бил щастлив, ако можеше да го види. Четири години след смъртта му Гео Милев го нарича „последния възрожденец“ в българската литература. „Полувековна България“ на свой ред е последното възрожденско дело, късен отглас на способността да се мисли националната принадлежност в идеален и духовно възвишен план.
Днес изглежда трудно да си представим не само величината на този благотворителен жест, но и усилията по неговата организация, и знанията, които е трябвало да има съставителката, за да направи добър подбор на седемдесет и шестимата автори на седемдесет и шест отделни изследвания върху историята на българската държава в продължение на половин век. Няма свидетелство, че авторите са получили някакъв „хонорар“ за своята работа. Нещо от възрожденския дух все още е живеело в настроенията на 20-те години въпреки (а може би точно заради) напрежението от загубите след Първата световна война.
Няма как да е била лесна координацията на работата с толкова много хора, една четвърт от които са професори, а останали те – доктори, инженери, пастори, висши православни духовници… По полов признак съставът е подчертано традиционен: само 8% (или шестима от авторите) са жени, при това половата принадлежност диктува тематичния профил на женския принос: домакинските списания за Теодора Пейкова, Българският женски съюз за Санда Йовчева, Благотворително дружество „Самарянка“ за Елена Чакалова и т.н. И в този случай забелязваме типа мислене, който е карал Вазов да се чувства духовно близък с двайсет и седем години по-младата от него Евгения Марс.
Изработен в печатницата на Армейския военноиздателски комплекс, сборникът е много луксозен за своето време: 54 коли, или 420 страници голям формат, около 150 снимки, заради които е наречен „илюстрован албум“, цветна корица с доминиращ златен лъв на червено поле, изработена от проф. Симеон Велков, ученик на Иван Мърквичка. Хартията на книжното тяло е високообемна, гланцирана, но меките корици и техниката на залепване вместо подшиване са водели до лесното разпадане на едно толкова тежко тяло. Липсата на твърди корици се дължи вероятно на високата себестойност, която и без тях е имал албумът. Не знаем какъв точно е бил тиражът, нито каква част от него се е продала; няма и данни за начина на разпространение. Ако съдим по броя на екземплярите, останали десетилетия наред в „склада“ на улица „Бачо Киро“, едва ли издателката е успяла да спечели много пари. Още повече че цената излиза триста лева – сума, непосилна за гражданите на една разорена държава. Извън това, което са купили библиотеките и някои читалища, немалка част навярно е била подарена.
Ако надзърнем вътре в сборника, виждаме, че той – според замисъла на съставителката, е разделен на четири тематично обособени части: „Историко-географски преглед“, „Духовна култура“, „Материална култура“ и „Чужди вероизповедания, институти и училища“. Несравнимо най-голяма е втората част, „Духовна култура“: малко над половината от обема на целия сборник, но тя пък включва в себе си и това, което днес бихме нарекли държавно образование, музейно дело, съдебна практика, книгоиздаване, периодичен печат и дори НПО-та като Българска лига за защита правата на човека, Съюз на българските съдии, Български женски съюз и т.н. Общо става въпрос за четиресет и една статии, които са огромен извор на историческо знание. Тук трябва да спомена една особеност в подбора на авторите. Те не просто са компетентни специалисти в своята област. Изричен акцент в подбора е тяхната институционална легитимация, т.е. всеки (или по възможност всеки) автор е бивш или по-често настоящ ръководител на институцията, за която пише. Така той разполага с непосредствени наблюдения, от една страна, с пълна и актуална информация за нейното състояние, от друга страна; статиите са изцяло документални, доминира статистиката за сметка на интерпретацията.
Показателно за съставителската концепция е също така присъствието на специална част, посветена на чуждите вероизповедания, институти и училища. Научаваме много и за етническите групи в България: турци, евреи, арменци, дори за германската евангелска общност… Сборникът е чудесен пример за един начин на мислене, който много по-късно ще бъде наречен мултикултурализъм. Евгения Марс публикува всички материали, получени за тази част от сборника, включително дългичкия разказ за основаването и настоящото състояние на една земеделска комуна, наречена Минкова махала. В същото време (по нейно признание) не е включила (поради заплашително нарасналия обем) статии, предназначени за третата част, „Материална култура“. Това показва, че съставителската концепция на сборника е съзнателно фокусирана върху „духовното“ (в най-общ смисъл) като първостепенна проява на националното единство и оттам на стабилността, която трябва да има съвременната държава – още един рефлекс на възрожденско съзнание.
