През миналата година неправителствената организация „Хабитат България“ проведе социологическо изследване „Жилищни потребности и нагласи на семействата в квартали с концентрация на бедност в община Търговище и община Сливен”, в рамките на което са анкетирани 800 души в квартал „Малчо Малчев“ в Търговище и село Голямо Ново в община Търговище, както и в квартал „Надежда“ в Сливен и село Тополчане в община Сливен.
Въз основа на резултатите от изследването ще бъдат предложени препоръки за подобряване на жилищните условия и жилищните политки на местно равнище, които ще бъдат обсъдени на предстоящи кръгли маси с представители на двете общини, други местни власти, граждани и граждански организации. През януари 2022 г. ще бъде организиран Национален жилищен форум, на който резултатите от проучванията и препоръките да бъдат отнесени и към властимащите на национално ниво.
– Вие сте ръководител на социологическо изследване за жилищните потребности на семейства в квартали с концентрация на бедност в община Сливен и община Търговище. Какви са основните проблеми, които констатирахте там?
Проведохме проучването по поръчка на неправителствената организация „Хабитат България“, която от няколко години работи в квартали с концентрация на бедност. Противно на стереотипите, че хората в тези квартали така си живеят, представителите на „Хабитат България“ установяват, че обитателите им искат да живеят по-добре, но не разполагат с необходимите средства за това. Те искаха да направим проучване на жилищните условия на хората там, т.е. какви са доходите на домакинствата, в риск ли са от бедност през зимата във връзка с отоплението, с какво се отопляват и т. н. Искаха също така да видят има ли разлики между градовете и селата, като избрахме села с относително по-голям брой домакинства, така че да можем да направим добри извадки и съпоставки с градовете.
Основният проблем, който констатирахме, е, че наистина става дума за изключително дълбока бедност. Например в село Тополчане над 90% от домакинствата живеят под линията на бедността (която за 2020 г. е определена на 363 лв. за страната – бел. ред.). В такива условия е естествено, че тези хора не могат сами да се измъкнат и има нужда от публични политики с разбиране на бедността.
Един от проблемите, с които се сблъскват политиките е, че държавата често казва, че те са създадени за всеки, който иска да се възползва от тях. Например след началото на пандемията държавата каза, че е осигурила дистанционно обучение на всички. Но 40% от децата в кварталите с концентрация на бедност нямат достъп до интернет. Нашето изследване показа, че има зони в кварталите, в които изобщо липсва електричество, в някои домакинства се готви на газ заради липсата на ток. Няма как да очакваме, че тези деца ще имат лаптоп и интернет. Необходимо е да се промени перспективата на публичните политики.
Оказва се, например, че общините не предоставят услуга сметоизвозване в ромските квартали, които впрочем неправилно се наричат така, защото изследването ни показа, че там живеят и много бедни българи и турци, има мюсюлмани, православни, протестанти. Причината за липсата на сметоизвозване е, че част от къщите са незаконни. Общината казва: те не плащат данък смет и затова ние не предоставяме тази услуга. Но по този начин общината страда, защото сметището съществува и няма как да изчезне от само себе си.
Имаме много грешна представа за настоящото положение в кварталите с концентрация на бедност, която прехвърля изцяло вината към обитателите им и това е тъжно. Изследването ни показа, например, че в село Тополчане само един процент от домакинствата живеят на социални помощи, 90% от хората над 18 години работят, предимно в земеделието, където обаче възнагражденията са толкова ниски, че те остават под линията на бедността и се превръщат в типичен пример за работещите бедни.
Констатирахме също изключително висок процент на пренаселеност на жилищата, 40% от къщите в изследваните квартали са пренаселени. В Тополчане 90% от домакинствата живеят в пренаселени жилища, т.е. една стая е обитавана от пет-шест души.
– Един от проблемите, на които обръщате внимание в изследването, е незаконното строителство в кварталите. Доколко разпространен е този проблем и какво е възможното решение?
Проблемът с незаконното строителство е много голям и то не само в кварталите с концентрация на бедност, а в цялата страна. Когато беше приет Законът за устройство на територията, имаше частична амнистия, при която хората, които искаха да узаконят конструктивно добре изглеждащи жилища, можеха да го направят. Но отново много бедни домакинства не го направиха.
В някои квартали на София като „Витоша“, „Драгалевци“, „Симеоново“, „Горна Баня“ голяма част от постройките всъщност са незаконни. Голяма част от хората нарушават правилата от незнание, например при смяна на дограма в дома си вероятно само един на всеки хиляда души изпълнява разпоредбите на ЗУТ да разполага със съответното разрешително от общината. Но понеже има масовост, това не се забелязва.
В община Търговище установихме, че голяма част от жилищата имат нотариални актове, хората в изследваните квартали притежават земята или са купили къщите, но са започнали да дострояват незаконно – направили са още една стая или са вдигнали още един етаж, при което общината казва, че жилището е в разрез със закона. В другата крайност е община Сливен, където липсата на нотариални актове и делът на незаконните жилища са ужасяващи, почти няма домакинство с нотариален акт. Но ако се върнем към момента, когато е построен кварталът, се вижда, че тогава е имало устройствен план и кадастър. Първите къщи сигурно са законни и имат нотариален акт, но оттам-нататък какво се случва и защо общините допускат това израстване и презастрояване, не е ясно.
Тук вече имаме момент, в който държавата не си е влязла във функциите, това се случва в началото на прехода. Преди това нямаше чак такива гета и проблеми макар и по времето на социализма да съществуваха десетина по-бедни и пренаселени зони в България. Като цяло обаче държавата не допускаше хора да живеят на определен адрес, без това да се знае от общината, или да се строи безразборно, имаше правила.
Началото на прехода остави без работа много от хората с по-ниско образование, защото социализмът поддържаше икономика, която имаше нужда от нискоквалифицирана работна ръка. Изследвания от онова време показват, че 40% от ромите в селата са заети в селското стопанство, където беше достатъчно хората да имат само основно образование. Градските роми са заети в тежката индустрия, която също изисква голям брой неквалифицирана работна ръка. И заради рязкото обедняване тези хора постепенно губят жилищата, в които живеят до 1989 г.
Това довежда до интензивна вътрешна миграция към големите градове. Тогава Столипиново се превръща в настоящото гетото, докато преди това е обикновен жилищен комплекс в Пловдив. На места, където са настанени ромски или турски семейства, започват да прииждат техни роднини и те се пренаселват. За съседите става шумно, те се изнасят и се образуват такива големи зони с изключително висока концентрация на бедност и ниско образование.
Да, има незаконно строителство в тези зони, но нашият призив с „Хабитат България“ е, когато жилищата са конструктивно устойчиви, не пречат на инфраструктурата, не се намират във вододайни зони или резервати, защото имаше такива проблеми в ромските квартали в Стара Загора, държавата да помисли за начини за тяхното узаконяване вместо да ги събаря. В никакъв случай не лобираме за повсеместно узаконяване.
– Говорите и за необходимост от промяна на Закона за устройство на територията, защо?
Такава промяна е необходима, защото в момента няма никакъв начин за узаконяване на незаконен строеж. Но практиката в други страни от ЕС и по света показва, че когато държавата или общината е допуснала построяването на незаконна, но конструктивно устойчива къща и това е единственото жилище на обитателите ѝ, трябва да се потърсят механизми за нейното узаконяване. Например, може да се направят държавни или общински комисии, които да оценяват всеки имот поотделно и ако домакинството е под линията на бедност, ако къщата е конструктивно устойчива, ако не пречи на градската инфраструктура, то няма нужда да се събаря, а да се намери начин за узаконяването ѝ.
Ако това се случи, обитателите ще плащат данъци и такси и тогава с наличните допълнителни ресурси може да се реши и проблемът със сметосъбирането. Проблемът не е толкова, че обитателите на кварталите с концентрация на бедност не искат да плащат данъци и такси смет, а че общината нищо не си търси, защото като не признава жилището, няма правен начин да изисква плащания от домакинствата.
Моето мнение е, че от узаконяването на конструктивно устойчивите жилища ще спечели общината, а хората ще живеят по-спокойно и ще спрат спекулациите, защото това се превръща в разменна монета по време на избори и се създават предпоставки за търговия с гласове. Идва кандидат за кмет, например, и казва: аз няма да ви закачам, ще ви прекарам улица, ще ви оправя тока. Нищо от обещаното не се изпълнява и след четири години идва тормоз от следващия кандидат. Случват се ненужни неща, защото държавата няма адекватни жилищни политики за крайно бедни хора.
– А самите обитатели на кварталите, които изследвахте, склонни ли са да узаконят жилищата си?
В Сливен 40% от домакинствата, с които разговаряхме, казаха, че ще направят всичко необходимо за узаконяване на жилището си, каквито и разходи да се налагат за това. В Търговище почти всички домакинства отговориха, че биха узаконили жилищата си, ако процедурата не изисква големи разходи.
В България има не повече от 50-60 големи проблемни квартала, а зоните, в които живеят над 20-30 роми, са около 900. Освен това те не са събрани на едно място, а са разпръснати в страната. Всяка община трябва да се занимае най-много с до пет подобни зони. Необходимо е да се направи оценка какви инфраструктурни инвестиции са необходими за прокарването на ток и вода, за осигуряване на сметосъбиране, да се направи оценка колко семейства са в риск да останат без жилище, защото е незаконно, и да се помисли за алтернативно настаняване, преди да се събори домът им.
Мога да посоча добър пример с община Стара Загора, която през 2012 г. започна да събаря всички къщи в гетото подред. С ромската неправителствена организация „Свят без граници“ направихме микропреброяване на всички къщи, които бяха получили известие, че предстои да бъдат съборени. Оказа се, че става дума за около 260 домакинства. Община Стара Загора ни чу и в съседство със съборените къщи обособи 260 парцела, които пусна на търг с отстъпено право на строеж, т.е. без да продава земята, която остана общинска собственост, даде право на хората да построят жилище върху нея.
За съжаление, и тук обаче има забавяне. Общината направи подробен устройствен план и кадастър, но през последните четири години имаме пълен застой в публичните политики за интегриране на хората от малцинствата. Улиците са трасирани, парцелите ги има, изникнаха дори седем – осем къщи, но хората стоят без ток и вода заради липсата на пари за инфраструктура. В крайна сметка бяха обособени 30 парцела в съседен квартал, върху които се изградиха социални жилища за хората със съборените домове. Община Стара Загора опита да подходи както трябва, но се натъкна на проблеми заради липсата на каквато и да било държавна политика в тази област.
През последните 20 години интеграционните политики в България се правят без реална оценка на нуждите, това са политики на парче, които не отчитат бедността на хората и казват, че който иска, трябва да се възползва от тях, като си плати, но който е много беден, и да иска не може да го направи.
Ние бъркаме като говорим за ромска интеграция, политиките трябва да се правят с мисъл за бедността, която няма етническа принадлежност. Ние все още нямаме истински проблемни гета, а само частично гетоизирани зони в кварталите с концентрация на бедност. Сливен е такъв пример, в Ямбол имаше такъв блок, Столипиново има частично гетоизирана зона в северната част, но и части, които са съвсем прилични. Интеграционните политики в Българиясе правят с етнически предразсъдъци, а всъщност е необходимо да се борим с бедността във всичките ѝ измерения.
Алексей Пампоров е магистър по културология и доктор по социология. Доцент е в Института по философия и социология при БАН. Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография“ и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски”. Член е на Комисията по предоставяне на убежище към вицепрезидента на Република България.
По статията работиха: Божидарка Чобалигова, редактор Десислава Попова
